Нощна стража

— Когато Драго се свързал с КГБ и предложил да им продаде кодовите имена на „Четворката“, те трябвало да намерят някой, на когото вярвали безрезервно, за да ги представлява в сделката. От ЦРУ наредили на Леонов непременно той да поеме работата — не че се налагало да го убеждават кой знае колко, нали неговата глава била в торбата. Така той предложил себе си, макар и да знаел, че това ще породи определени подозрения, особено сред противниците му — Филпот спря за малко, за да отпие от чая си. — ЦРУ трябвало да отклони тези подозрения, затова решили да насочат вниманието към някой от собствените си агенти, който трябвало да създаде впечатлението, че и те се стремят да вземат илика.

— Шивон — промълви Сабрина. Филпот кимна.

— Единственият проблем бил, че нейните връзки с ЦРУ били една от най-големите тайни на Лангли. Ето защо те уж случайно допуснали изтичане на информация, за да осигурят на Леонов необходимото доверие. Така и станало.

— Тя знаела ли е? — попита Уитлок.

— Не.

— Копелета мръсни! — ядосано изсъска Сабрина.

— Какво ще стане с това? — Уитлок побутна листа пред себе си.

— Официално ние нямаме нищо общо с него. Неофициално го оставям на Сергей — отвърна Филпот и погледна косо към Колхински. — На практика в ЦРУ не знаят, че пликът е в нас. Постъпи, както смяташ, че е най-добре при създалите се обстоятелства.

Колхински сгъна листа и го мушна в джоба си.

— Има още нещо — каза Филпот и бутна чашата си настрани. — Снощи е загинал Мартин Коен.

Уитлок стана и излезе, като тихо затвори вратата след себе си.

— Как е станало? — попита Сабрина.

— Избухнала е престрелка в някаква ферма край Триполи.

— А похитителите? — попита Греъм.

— Мъртви са.

— Как го прие Хана? — обади се Колхински.

— Справя се. Обадих се на родителите й в Израел да дойдат при нея — Филпот прибра папката в куфарчето си и се изправи. — А сега ме извинете, трябва да хвана самолета.

— Ще те закарам до летището — каза Колхински.

— Добре, и без това исках да обсъдя някои неща с теб.

— Ключовете от фургона в тебе ли са, Майкъл? Греъм ги извади от джоба си и ги подаде на Колхински.

— Ще се видим пак в Обединените нации — обърна се Филпот към Сабрина и Греъм. — Кога летите?

— Утре сутрин, не знам точно — отвърна Сабрина. — Сергей уреди формалностите.

— Полетът е в десет часа до летище „Кенеди“ — каза Колхински.

Филпот се канеше да каже нещо за Уитлок, но размисли и излезе. Колхински го последва.

— Не познавах Марти много добре — наруши Сабрина внезапно настъпилото мълчание. — Винаги е бил приятелски настроен към мен, но имах чувството, че не одобрява съвсем това, че съм оперативен сътрудник, а не експерт например или програмист като Хана.

— Така е.

— Казвал ли ти го е?

— Не, и аз като теб не го познавах добре. Казвал го е на Си. У.

— Какво по-точно? — попита тя.

— Той смяташе, че жените нямат място в оперативната работа. Според него е трябвало да бъдеш назначена като инструктор по стрелба в Изпитателния център. Просто си беше такъв. Мъжко момче, ако използваме старото клише.

На вратата се почука и Сабрина отвори. Портиерът любезно й се усмихна.

— Господин Греъм тук ли е?

— Майк, за теб е — извика Сабрина през рамо.

— Нося ви съобщение от господин Уитлок — каза портиерът. — Иска да се срещнете във фоайето.

— Кажете му, че веднага слизам — отвърна Греъм.

— Защо просто не се обади по телефона? — попита Сабрина, когато портиерът излезе.

— Не му е до това. Ще ти се обадя, ако поиска да ходим някъде заедно, иначе, ако изникне нещо, ще бъда в хотела — той побърза да настигне портиера и му викна да задържи асансьора.

Сабрина затвори и излезе на балкона. На вратата отново се почука.

Тя с досада разпери ръце и прекоси всекидневната, за да отвори. Срещу нея стоеше Лариуш, стиснал пистолет в дясната си ръка. Изстреля една упойваща стреличка във врата й и тя, олюлявайки се, отстъпи назад в стаята. Всичко наоколо плуваше в мъгла, цветовете се преливаха в неясни очертания. Посегна към дивана, но не успя да го достигне и падна на колене. Преди да загуби съзнание и да се строполи на пода, за миг си спомни предупреждението на Филпот, че е импулсивна и прекалено самоуверена.

Драго, който си бе сложил синьо кепе и тъмни очила, вкара в стаята една количка за мръсно бельо и след като свали халката от пръста на Сабрина, двамата с Лариуш я пренесоха в количката и я скриха под кърпите и чаршафите. Лариуш тръгна с количката надолу по коридора и се качи в служебния асансьор.

Драго слезе във фоайето и се запъти към Греъм, който оживено разговаряше с портиера, донесъл съобщението.

— Може би търсиш мен? — каза Драго и като махна с ръка, отпрати портиера.

— Къде е Уитлок? — попита Греъм.

— За последен път го видях на „Авенида Атлантика“. Вървеше надолу към Копакабана и ми хрумна да използвам името му, за да те примамя да слезеш долу.

— Голямо самообладание имаш, за да се появиш тук, Драго. Едно обаждане по телефона и половината полиция в града ще дойде да те арестува.

— Да, но повече няма да видиш красивата Сабрина — отвърна Драго и му подаде пръстена.

Греъм го хвана за реверите и го притисна до стената.

— Къде е тя?