Нощно шоу

Ричард Леймън Нощно шоу

1

Една кола намали и тръгна бавно след Линда. Момичето не се обърна. Ускори крачка и притисна книгите по-силно към гърдите си.

Сега й се щеше да беше приела предложението на баща си да я вземе след училище. Но толкова и се искаше да засече Хал Уокър в библиотеката! Дълго седя на една маса близо до входа. Очакваше го. Опитваше се да се съсредоточи в книгата. Сърцето й се раздумкваше при всяко отваряне на вратата. Влезе Бети. Малко по-късно — Джанис и Бил. Онзи глупак, Тони, и той намина. Държа се като животно. Каза му да се разкара. А Хал така и не се появи.

— Ей, Линда, искаш ли да се повозим?

Тя метна убийствен поглед назад. Стар тантурест микробус. Возилото на Тони! Трябваше да се досети. Три неясни силуета се очертаваха на предната седалка.

— К’во ще кажеш? — провикна се едно момче през отворения прозорец.

— Разкарай се!

— Е-е, хайде стига, недей така!

Линда се забърза. Колата продължаваше да я следи неотлъчно.

— Гадна фръцла!

Не обърна внимание на определението. Опита се да разпознае гласа. Не е Тони. Сигурно някое от приятелчетата му чекиджии. Банда отвратителни скапаняци.

— Махайте се оттук! — изкрещя Линда.

— Няма да стане! — отвърна момчето през прозореца.

— Момчета, ще загазите, ако не зарежете…

— Какво да ти прережем?

— Езичето ли? — попита ехидно друг глас.

Линда стигна до ъгъла и слезе от бордюра. Микробусът заби пред нея. Препречи й пътя.

— Предупреждавам ви!

Гласът й замря, когато вратата се отвори. Отвътре изскочиха две момчета. Едва мерна изкривените им сплеснати физиономии под светлината на уличните лампи. Опита се да побегне. Но още преди да успее да скочи на бордюра, една ръка се усука около кръста й. Книгите се пръснаха на земята. Някой грубо я дръпна назад. Понечи да извика. Ала втората му ръка я сграбчи за лицето и затисна устата й. Линда се бореше и риташе. Другото момче се наведе към краката й. Стисна ги и я вдигна. Отнесоха я до колата. Третото момче отвори задната врата. Блъснаха я вътре. Вратата се затръшна.

Линда остана в тъмнината между похитителите си. Опита да се освободи от ръката, притиснала корема й. Друга ръка запушваше устата и ноздрите й. Не можеше да си поеме дъх. Колата потегли рязко напред.

Линда отчаяно дръпна дланта, която я задушаваше. Момчето пусна другата си ръка и с все сила заби юмрук в корема й. Сякаш бомба разкъса дробовете и сърцето й.

— Не мърдай!

Тя яростно се бореше за глътка въздух. Ръцете се бяха преместили върху бедрата й. Държаха я здраво, но поне не нанасяха удари.

— Добре ли си? — попита едното момче.

Тя не може да отговори.

— Не трябваше да я удряш бе, задник! — продължи то.

— Тя се нахвърли върху мен — каза другото момче зад гърба й.

Позна лигавия му глас — Арнолд Уотсън, — но реши, че е в неин интерес да не разгласява откритието си веднага, поне, преди да се измъкне.

Арнолд я притискаше здраво. Колата влезе в един завой с висока скорост. Линда усети, че отново диша, въпреки че болката в гърдите не стихваше.

— Пуснете ме! — промълви тя. — Моля ви!

Арнолд се засмя. Коремът му се затресе зад нея.

— Какво искате!

— Теб! — отвърна той. — И те имаме, нали? Неотразимата Линда Алисън!

— Моля ви, пуснете ме да си ида. Обещавам, че на никого няма да кажа. Честна дума!

— Пропусна удобния момент.

— Моля?

— Трябваше да бъдеш мила, когато ти дадохме възможност. Имаш се за голяма работа и се държиш с нас като с боклуци.

— Не е вярно. Никога не съм…

— Ако искаш да знаеш и ние имаме чувства. Въпросът е дали ти имаш.

— Разбира се, че имам. За Бога…!

— Е, сега ще ги събудим.

— Какво възнамерявате да…

Нямаше сили да продължи. Не искаше да чуе отговора.

— Имаме изненада за теб.

— Не! Моля ви! Пуснете ме. Моля ви!

— Много е интересна!

— Кажи й — рече момчето, което държеше краката й.

— По дяволите, не! По-добре е да се поизмъчи, нали?

— Да, правилно — намеси се шофьорът. — Въображението й ще роди какви ли не сладки мисли.

Въпреки че говореше тихо и дрезгаво — очевидно преправяше гласа си, — тя позна Тони.

— Как смяташ, какво ще ти направим? А, кучко?

— Моля ви, пуснете ме! Съжалявам, ако съм ви обидила.

— Твърде късно е да съжаляваш.

— Моля ви!

— Кой знае — каза Тони, — може би ще те изнасилим или ще те поизтезаваме. Бихме могли да ти разкрасим хубавката физиономия, да я нарежем или пък да я полеем с киселина от акумулатора. Как ти се струва?

Линда заплака.

— Можем да те накълцаме на парченца. Първо ще ти отрежем пръстите на ръцете и краката, а после — и големите ти цици…

— Хайде, стига вече — обади се момчето в краката й.

Тони се засмя.

— Бас държа, че с ужас си представяш как ножът се врязва в…

— Не го слушай. Няма да те нараним.

— Избий го от главата си.

— Хей, ти каза, че само ще…

— Знам, знам.

— Хайде, кажи й! — обади се Арнолд.

— Добре де, добре. Ето какво ще се случи. Знаеш ли старата къща на Фриман?

— Да — изхлипа Линда и избърса сълзите си.