Облачен воин

— Добре. Сега ме чуйте добре. След два дни вие ще имате закачена на гърдите си сребърна значка. Ще бъдете планеристи. Най-добрата сила на Федерация Амтрак. Това е велик момент. Насладете му се. Но не мислете, че животът ви ще стане по-лек, че трудната работа е свършила. Предстоят ви още дванадесет месеца практическо обучение в ешелоните. И ако сте умни, това няма да ви спре, когато смените сребърната си значка със златна. Вие ще продължите да се учите. Защото това е единственият начин да станете по-добри планеристи. Винаги помнете, че когато в най-критичния момент вие видимо нямате късмет, истинските планеристи се завръщат в базата. — Карол спря, огледа редиците умни, страстни млади лица и стисна устни със следа от съжаление. — Кой знае? Ако не бъдете свалени или не изтеглите някой трик, някои от вас могат дори да произнасят речи пред клас като този.

— Аудиторията посрещна тези думи със сух, накъсан смях. Да бъдеш „свален“ на пионерски жаргон означаваше да се разбиеш на вражеска територия — обикновено с фатални последствия, наричани „купуване на ферма“ или „влизане в месарския бизнес“, защото беше добре известно, че мютите изяждат хванатите пленници. Да „изтеглиш трик“ беше друг евфемизъм за смърт — от съкращението, прието от здравното заведение на Федерацията ТРИК4.

Повечето от загиналите от Академията бяха свалени или бяха изтеглили трик, обикновено, преди да достигнат зряла тридесетгодишна възраст. Карол знаеше, че поне половината от втренчените в него сега млади лица никога няма да видят изгрева на слънцето на двадесет и първия си рожден ден. Всяка година Академията биваше заливана от хиляди молби за тристате места за гарджета — така подигравателно наричаха първокурсниците.

Това — според Наръчника — беше голямата сила на Федерация Амтрак. Неугасимият кураж и посвещение на трекерите. Две от седемте големи качества, притежавани от основателите на Амтрак. Форейджъри и минитмени. Качества, съхранявани сега в Първото семейство и членовете на двете елитни роти, които носеха тяхното име. „Те умряха, за да могат другите да живеят.“ Посланието беше изписано върху стените на цялата Федерация и всеки трекер беше поощряван да следва техния пример.

Когато излязоха резултатите от изпита, Брикман изненадан видя, че след три години всеотдайни неуморни усилия е класиран на четвърто място със 188 точки след Пит Вандерберг от ескадрила „Кондор“; кадет Брикман беше преценил, че най-вероятно ще е неприятно втори след блестящия си първи резултат. Това беше достатъчно лошо. Но Гас Уайт, планерист със същия полет като Стив, за когото дори не беше помислил в изчисленията си, беше на второ място, с една точка пред Вандерберг — със 190; Дон Монро Лундквист от ескадрила „Орел“, за която Стив мислеше, че може да влезе в първата десетка, беше на върха със 192 точки и беше номинирана за Почетен кадет и носител на „Минитмен“.

Без да обръща внимание на поздравленията на другите кадети от А-полет, които кръжаха възбудено около преградите, Брикман се оттегли в стаичката си, заключи се и прекара два самотни часа в тишина, за да свикне със случилото се. Прехвърли през ума си всеки ход на всички тестове и не можа да открие никаква допусната от него грешка, която да му намали точките. Единствената грешка беше онова колебание на платформата след кацането, но той просто не можеше да повярва, че тези седем секунди са му изяли не само първото място, което беше убеден, че заслужава, но също и второто и дори третото.

И да се окаже четвърти зад такъв безнадежден кадет като Гас Уайт, който в месечните тестове не се доближаваше дори до средните оценки на класа…

Може би проблемът бяха трите минути прекъсване в предаването на данни от сензорите, прикрепени към тялото му, но след кацането той беше обсъдил това подробно с оценителите и наземния контрол и те бяха приели, че може неволно да е бутнал ключа. Предавателят на данни не се монтираше, когато планерите се използваха в бойни условия, а и инспекторите бяха признали, че е поставен неудобно. Но въпреки очевидното им разбиране Брикман беше наказан жестоко.

Нямаше значение. Един ден той щеше да им покаже. На Лундквист, на Гас Уайт, на Карол, на летателните оценители и на другите — още неизвестни — които се бяха наговорили да го унижат. Те щяха да си платят за това. Можеше да минат години, но това само щеше да направи отмъщението му по-сладко.

Това решение не можа да намали горчивото му разочарование, но изпълни гърдите му с жестока, студена радост. Тя му помогна да мисли ясно, да действа.

Брикман стана от леглото, взе душ, облече си чист изгладен планеристки костюм, намери Лундквист и Гас Уайт в шумната празнуваща група в столовата и ги поздрави — прегърна ги сърдечно и искрено.

Изправен пред поразителните резултати, ГЛИ Карол се почувства задължен да изрази съчувствие на своя отличен курсист. Брикман изигра едно шоу на философско примирение, но Карол знаеше, че се чувства жертва на крещяща несправедливост. Вътрешно Брикман страдаше. И щеше да продължи да страда.