Облачен воин

Всичко, доколкото Карол разбираше тези неща, беше решено от онези, които подреждаха нещата във Федерацията. Защото освен личния си багаж оценителите от Гранд Сентрал бяха донесли флопи дискове с файлове на всички кандидати. На никой в Академията не беше позволено да види какво съдържат те, но Карол все пак бе зърнал загадъчната бележка върху файла на електронното досие на Брикман.

Тя гласеше: „На този кандидат да се сложи по-ниска оценка“.

Глава 3

Въоръжен с арбалет и няколко ценни железни стрели, изработени в Огнените шахти на Бет-Лем, Кадилак вървеше с Клиъруотър по тревистата равнина. Клиъруотър беше шестнадесетгодишна, избрана от старейшините на племето да бъде негова сърдечна другарка. Още не бяха кръстосали китки нито разменили кървава целувка, но от пожълтяването на старата земя при всяка черна луна спяха един до друг под неговите спални кожи — това беше известно сред Плейнфолк като „спане между вълчица и мечка“.

Под шарките черна и кафява боя тялото на Клиъруотър беше гладко като това на Кадилак. Устата й беше малка, зъбите равни и скрити зад устните; в дългата й коса имаше жълти и кафяви кичури, като листа, паднали от дърветата преди бялата смърт; очите й бяха блестящи, светлосини като утринно небе, от което в езерата и потоците струи светлина, съживява ги и прави водата им добра за пиене. Оттук идваше и нейното име — Клиъруотър5, кръвна дъщеря на Сънданс6 и Тъндърбърд7, велик воин, който беше напълнил десет кола с глави, преди да падне в битката при Блак Хилс. Тя беше висока и с прави крайници като Кадилак, бърза като орел, силна като пума, сърцето й беше топло и изпълнено с доброта като Средната земя по време на прибиране на реколтата.

Кадилак и Клиъруотър вървяха на изток през високата до рамене оранжева трева, докато планините, които се издигаха зад селището М’Кол, не станаха високи само един пръст на протегнатите им ръце. Когато слънцето се издигна в зенита, пиха от плитката бърза река и си починаха за малко под хладната сянка на една голяма скала. Водата шуртеше по покритото с малки камъчета дъно и шляпаше, все едно мяташе хляб във фурна.

Кадилак се качи на скалата и предпазливо огледа земята отвъд реката. Там тревата беше по-ниска и той видя издайническия блясък на бели задници на стадо бързокраки — плашливите червеникавокафяви сърни, които можеха да надбягат дори пумите. Щеше да изисква предпазливо дебнене, но един от рогатите мъжкари щеше да е ценен улов и да му донесе слава сред мечките — и може би дори да му спечели огнена песен.

Кадилак бързо се плъзна по скалата, стъпи до Клиъруотър, която лежеше скрита на сянка, и я докосна по рамото.

— Бързокраки. — Кадилак посочи отвъд реката, после натегна тетивата с лоста.

Клиъруотър се изправи и приглади сплетените си и вързани с панделка коси.

— Колко далеч?

— Две стрели — изпъхтя Кадилак — дори с помощта на лоста трябваше значителна сила, за да опъне тетивата.

Една стрела беше един от методите, използвани от мютите за измерване на разстояния, и беше, както подсказваше самото име, разстоянието, което изминава стрела, изстреляна от напълно опъната тетива. Тъй като разстоянието можеше значително да варира, тази мярка беше малко неточна, но средно една стрела се равняваше на малко под четири пети миля.

Клиъруотър бързо се изкачи на надвисналата скала и загледа равнината отвъд реката.

— Виждам ги. — След това скочи грациозно до Кадилак. — Да изчакаме тук. Те ще дойдат до реката при залез-слънце.

— Да не сме старци? — попита Кадилак. — Трябва ли да седим и да чакаме някой да ни натика месо в ръцете?

Шш-ът! — Той издиша остро — кратък съскаш звук, израз на раздразнение между мютите. После се обърна и тръгна към брега.

Клиъруотър го хвана за китката.

— Не бива да пресичаме реката. Водата е границата на нашата територия. Ако искаш да занесеш храна в селището, нека уловим риба.

Кадилак дръпна ръката си.

— Риба!? Каква слава ще ми донесе това!?

— Ти си имаш слава — каза Клиъруотър. — Ти си този, който ще говори за нас, след като Мистър Сноу отиде във Високата земя. Не е нужно да ловуваш или да тичаш с мечките. Това е за онези, които са родени без картини на езиците.

— Нужно… Ши-ее! Какво знаеш ти за моите нужди? — отвърна Кадилак и сложи юмрук на сърцето си. — Аз ще бъда като тях. О, зная, че не мога да съм като моите племенни братя по сила и форма на тялото. Също като теб, и аз съм направен от друго тесто. Но сърцето ми е силно и храбро като техните. Аз рисувам картини с езика си, да… но цветовете са цветове на храбрец. Блестящото сребро на острото желязо, червената кръв на победата. Историята на племето М’Кол и на Плейнфолк е история на войните. Разказите, които разказвам, са за битки, спечелени от мечки с имена на богове…

— Ти също имаш име на бог…

— То е празно. Аз нямам слава. Езикът ми е пълен с храбри дела, но ръката ми, макар да е държала нож, никога не е проливала кръв. Колко огнени песни ще носят моето име, когато отида във Високата земя?

Очите на Клиъруотър заблестяха от гняв.