Облачен воин

Никой не каза нищо. Никой не се осмели. Също като Хартман те разбираха, че има само едно обяснение за случилото се. „Дамата“ се беше срещнала с племе, въоръжено с тайното мютско оръжие — магията. Мютската способност да се управляват природни явления беше нещо, което Федерацията отказваше да признае. Всяко публично признаване на това беше наказуемо престъпление. Все пак всички, които гледаха Хартман, вярваха, че мистериозните повелители наистина съществуват и според слуховете са сред Плейнфолк.

— Ще пуснете ли още планери? — попита командващият въздушните сили.

Хартман дърпаше мустаците си и премисляше отговора си.

— Още не. Мисля, че трябва да почакаме, докато времето се оправи.

Командващият въздушните сили го разбра. Всички други също.

— Предайте на Казан и на двамата й планеристи да заобиколят края на облачната покривка и да съобщят за всяка поява на враждебни сили — продължи Хартман. — Имам предчувствието, че някой е замислил да ни посети.

Бък Макдонъл, комендантът на ешелона с квадратните рамене, се изправи в очакване на заповеди.

— Затворете люковете, мистър Макдонъл. Искам всички да са в бойна готовност, всички оръжия да са заредени и готови. По пет патрона във всеки барабан.

Макдонъл пъхна стека с позлатения връх под лявата си мишница и отдаде чест.

— Слушам, сър.

Хартман заповяда „Дамата“ да тръгне предпазливо, с пет мили в час, след това се обърна към заместника, натоварен с организиране на отбрана на ешелона в близък бой.

— Подайте пара, господин Форд.

Заместникът активира системата, която захранваше с прегрята пара дюзите на външната обвивка на ешелона, после провери всеки фургон, като пусна петсекунден парен взрив. Смъртоносните лъчи изхвърчаха на петнадесет фута, преди да се материализират като изгарящ горещ облак, който бързо се сля с лепкавата мъгла.

През цялата нощ Кадилак седя с Мистър Сноу. Старецът се приготвяше душевно за момента, когато щеше да се опита да повика силите на земята. В тайнствената светлина преди зазоряване, когато наблюдаващите очи, с които беше обсипана тъмната мантия на Мо-Таун, започнаха да избледняват, Кадилак с изненада видя мъглата да се събира около желязната змия, видя и сивия облак над нея.

Никакъв смразяващ звук не излезе от гърлото на Мистър Сноу, както беше станало с Клиъруотър. Той просто беше седнал кръстосал крака, както седеше почти винаги, сложил ръце на коленете си и с лице, обърнато нагоре. Дишаше тежко. Мускулите на тялото му от време на време се стягаха и той стискаше челюсти и юмруци, сякаш се опитваше да задържи някаква вътрешна сила, която караше тялото му направо да се тресе.

Към разсъмване старецът беше разтърсен от особено силен спазъм, от който гърбът му се изви на дъга и той падна. Кадилак го вдигна в скута си и взе главата му в ръце. След няколко минути клепките на стареца трепнаха и той отвори очи.

— Добре ли си, древни? — попита загрижено Кадилак.

— Разбира се — отговори Мистър Сноу. Дишаше дълбоко. — Облаците са освободени.

Джоди Казан летеше на височина петстотин фута около разкъсания заоблен край на облака, който стоеше упорито над ешелона. Непрекъснато променяше курса, летеше на зигзаг, като понякога се връщаше назад в облака и излизаше на по-голяма или по-малка височина, така че макар и да бе опасно ниско, никой мют да не може да я улучи с арбалет.

В опитните й ръце скайхокът беше като хвърчило, което се извива в края на конеца при силен вятър. Помагаше й натрупаният боен опит. Маневрирането с планера беше напълно инстинктивно по същия начин, по който тялото поема въздух без съзнателно усилие. Скайхокът беше също така част от тялото й, както белите дробове и сърцето в гръдния й кош. Цялото й внимание беше съсредоточено върху земята — тя я оглеждаше със същата концентрация и остро зрение, с което една птица следи плячката си; пръстите на лявата й ръка обгръщаха леко приклада на пушката, готови и способни да повалят тичащ мют с помощта на създадения от оръжейните конструктори на Първото семейство и с гордост наричан „автоматичен оптичен локатор-мерник с лазерно захранване“, който засичаше избраната цел с червена точка.

Всеки планерист, който летеше по права линия и на когото му трябваха повече от десет секунди да се прицели, беше изложен на опасността да стане жертва на някоя десетинчова стрела, изстреляна от арбалет. Заради шиповете стрелата не можеше да се извади, без да я изреже полеви хирург; а и се говореше, че стрелите са натопени в някаква гадост, от която и най-малките рани гангренясвали.

Джоди беше простреляна в една наказателна акция срещу групи бегълци от трудови лагери за мютите. Откъде вземаха оръжията си мютите беше тайна. Имаше непотвърдени рапорти, че в доставката са замесени малки банди трекери ренегати, но за Джоди тези истории бяха глупости. С все още опасно високите нива на радиация над земята защо някои трекери ще си губят времето да извършват търговски операции, щом не могат да оцелеят достатъчно дълго, за да се радват на изгодите, които биха могли да получат? И какво биха могли да се надяват евентуално да получат?