Облачен воин

— Предай го на мен. Прехвърли образа на неговото същество в моя ум. — Затвори очи и въздъхна дълбоко. — Добре. Браво. — Мистър Сноу свали ръцете си и хвана за кратко Кадилак за раменете. — Ти имаш истинска сила. Разгледай змията. Искам да зная повече.

Незрящите очи на Кадилак се обърнаха нагоре под клепките му.

— Змията има два корема, пълни с тръби, които реват от глад и са пълни с пламък. Те са също в главата и в опашката на змията, където живеят главните воини. Подземните хора хранят змията със сива пръст. Тя се превръща в лош въздух и се засмуква по тръби през редици загрети до червено светещи зъби. Тези тръби с пламък са също в сърцето й. Те изпращат през нейните вени сила, която прави тялото й да работи. Сила като белия огън от небето. Тя дава живот на змията, прави очите й да виждат и движи големите й железни крака.

— Колела — каза Мистър Сноу. — Вероятно задвижвани от електрически мотори.

— Не разбирам какво казваш — отвърна Кадилак.

— Това са думи от Старото време — промърмори Мистър Сноу. — Не се тревожи за тях. Просто продължавай.

— Змията има очи от всички страни на тялото си. Някои за виждане на неща близко до нея, други за далечно виждане — като орлите. Подземните хора имат много сандъци със замразена вода, на които се показват картини от онова, което вижда змията. — Кадилак спря да разчете нови образи. — В корема на змията има и мъже, и жени. Жените са като нашите вълчици. Те също са жадни за нашата кръв. Те имат… странно остро желязо. Неща, които хвърлят стрели като нашите арбалети, но напълнени със силен вятър. Не стрели… тънки тръстикови стебла, които бълват мълнии като железен дъжд. В главата и опашката на змията има повече остро желязо. Има неща, които изпращат дълги лъчи слънчева светлина, която гори като белите главни в сърцето на огъня.

— Погледни пак — каза Мистър Сноу. — Използват ли те тези неща да правят тъмнината като ден?

— Не — отговори Кадилак. — Те не се нуждаят от това. Те имат фенери, излъчващи червена светлина, която ние не можем да видим, но която прониква в телата ни и дава картини на техните магически кутии с образи.

Макар че знаеше много неща от Старото време, Мистър Сноу не разбра опита на Кадилак да опише инфрачервеното нощно виждане на „Дамата“. Това не го обезсърчи и той продължи да поощрява Кадилак да изпраща душевното си зрение във всяка част на ешелона и да научи броя на екипажа.

Триста подземни хора. Мистър Сноу обмисли проблема. Ако се стигнеше до критично положение, племето можеше да събере хиляда мечки и вълчици. Но това щеше да включва всички от четиринадесетгодишните подрастващи воини, които още не бяха дъвкали кост, до възрастните петдесетгодишни и нагоре. Храбростта на много младите нямаше да компенсира неопитността им въпреки тяхната пъргавина, а Ролинг-Стоун и старите нямаше да са равностойни в битката с воините в корема на желязната змия.

Притиснат за още информация, Кадилак описа смъртоносния невидим дъх на змията, който съскаше в корема й, и каза на Мистър Сноу за многослойния корпус, непроницаем за стрелите на мютските арбалети. Люковете в долната част и отстрани бяха затворени отвътре и защитени от всепоглъщащия дъх на змията. Мистър Сноу беше принуден да признае — както неговите южни братя вече бяха установили, — че ешелонът е костелив орех.

Кадилак извади от камъка още картини. Този път за стрелолистите — дванадесетте скайхока, грижливо подредени със сгънати крила в летателния фургон, а в съседния фургон десет облачни воини и мъжете от техните наземни екипи.

— Странно — каза Кадилак. — Лицата им са забулени в тъмнина. Освен едно. Него виждам. Лицето и сърцето му са силни, но смърт седи на раменете му. Той ли е облачният воин, за когото пророкуват Небесните гласове?

— Може би — отговори Мистър Сноу. — Щом лицето му е показано, докато лицата на другите около него са скрити, това изображение трябва да има някаква цел. Запомни го добре, след това прекъсни връзката си с виждащия камък и се върни към времето на сегашната земя.

Кадилак за миг застина, после главата му увисна, пръстите му се отвориха вдървени, камъкът се търколи по коляното му и падна на земята. Мистър Сноу го вдигна и го разгледа, но не можа да види нищо. Захвърли го с разочарована въздишка, стана и изправи и Кадилак.

Клепките на Кадилак трепнаха и той отвори очи. Не можеше да фокусира зрението си; краката не го държаха.

— Какво стана? — попита Кадилак и се олюля.

Мистър Сноу преметна ръката му на лявото си рамо и го прихвана за кръста.

— Направи го добре. Извади много картини от камъка.

Кадилак се усмихна неуверено.

— Наистина ли?

— Защо непрекъснато ми задаваш този въпрос? — сопна се Мистър Сноу. — Когато беше дете, приемаше без въпроси всичко, което ти казвах. Сега не вярваш на нищо и ме караш да повтарям. Нямам време да говоря празни приказки.

— Извинявай.

— И престани да казваш „извинявай“ — измърмори Мистър Сноу. — Това е дори още по-голямо губене на време.

— Езикът ми блуждае, мъдри. Камъкът направи така, че костите между ума и тялото ми омекнаха.