Облачен воин

— Утре сутринта ще започнем операция по откриване и разрушаване в областта на Рок Ривър — ще бомбардираме нивите и гората с напалм. — Обърна се към командира на въздушните сили. — Атаката на двете цели ще започне едновременно, с всичките девет планера.

— С ваше разрешение, сър… — почна Бакстър.

— Да? — каза Хартман.

— Бих желал да летя на един от резервните планери и да взема участие в атаката.

Хартман погледна Джоди Казан и видя, че тя не възразява.

— Добре. Пет планера с командир Джоди Казан ще атакуват нивите. Вие ще командвате другите срещу гората.

Бакстър отдаде чест.

— Благодаря, сър.

— Почна се, мръснико! — възкликна Гас и плесна Стив по ръката.

Бък Макдонъл, комендантът на ешелона, се изправи и удари Гас в зъбите. Той се олюля. Стив се приготви да бъде следващият.

Макдонъл пъхна полирания край на стека си под треперещия нос на Гас Уайт.

— Това е командната зала на „Луизианската дама“, момченце… не някаква си третокласна лавка, пълна с идиоти! Никога не произнасяй такива думи пред командира! Ясно ли е?! — избоботи той.

— Тъй вярно, сър! — отговори Гас.

Когато се стъмни, ешелонът от шестнадесет фургона се сви на колело, с челния фургон до последния. Сигурен зад мъчнопреодолимата защита, екипажът спусна сгъваемите койки и легна да спи. Една малка охранителна команда в първия и последния фургон застана пред мониторите, свързани с електронните сензори на ешелона.

Въпреки че бяха усъвършенствани, те не откриха Мистър Сноу и големия отряд мечки на М’Кол, които изучаваха ешелона от билото на най-близкия хълм.

Мистър Сноу се обърна към Мотор-Хед.

— Желязната змия спи. Ние ще отидем на юг. Доведи Кадилак.

Мотор-Хед кимна мълчаливо и изчезна в тъмнината с единадесет от племенните си братя.

Мистър Сноу и останалите от отряда заобиколиха хълма и направиха голям обход на юг и след това на запад, докато не стигнаха следите от гигантските, покрити със стомана гуми на ешелона. Намериха укритие и зачакаха търпеливо, докато не дойде Кадилак с лековъоръжения си ескорт.

Мистър Сноу хвана Кадилак за ръка и го отведе до следата, оставена от ешелона.

— Това е пътеката на желязната змия. Тръгни по нея и търси виждащ камък. Ако намериш такъв, над който е минала змията, запомни какво виждаш в него и ми го разкажи.

Кадилак тръгна по двете следи, после се върна назад.

Мистър Сноу го следваше на благоразумно разстояние. Кадилак въздишаше тежко и вдигаше ръце в молитва. Накрая намери един виждащ камък, вдигна го и го показа на Мистър Сноу.

Камъкът, който — доколкото можа да види Мистър Сноу — с нищо не се отличаваше от останалите около него, беше с размерите на бебешка глава. Мистър Сноу го разгледа почтително.

— Наистина ли е обграден със златна светлина?

— Не ми се подигравай, мъдри.

— Никога не съм бил по-сериозен — каза Мистър Сноу.

— Ти притежаваш голяма сила. Такава, за каквато съм мечтал през целия си живот. Да се надяваме, че бързо ще я овладееш и ще се научиш да я използваш. Какво съобщение съдържа този камък?

Кадилак коленичи на земята между следите, затвори очи, взе камъка в шепите си и го допря до челото си. След известно време свали камъка и опря ръце на бедрата си да починат.

— Какво съобщение търсиш? — попита той. Очите му се отвориха, но бяха слепи за външния свят.

— Искам да зная за желязната змия — каза Мистър Сноу. — Кажи ми как е изработена. Кажи ми какво има в корема й.

Кадилак затвори очи и стисна силно камъка.

— Много неща — каза с далечен глас той. — Странни неща. Нямам думи, с които да ти кажа какви са.

— Използвай думите, които имаш — каза Мистър Сноу.

— Небесните гласове ще ми помогнат да видя отвъд тях.

Мотор-Хед и мечките М’Кол, разделени на две групи — по една от всяка страна на следата, — бяха приклекнали и се взираха в обгръщащата ги тъмнина.

Кадилак се изправи и пак закрачи по следата на ешелона, стиснал силно виждащия камък. Мистър Сноу го следваше. Кадилак спираше и гледаше нагоре с невиждащи очи, зъбите му бяха оголени, лицето — изкривено от страх.

— Желязната змия минава над мен. Тя е пълна с омраза… смърт… коремът й е пълен с воини, жадни за нашата кръв.

— Колко воини? — попита Мистър Сноу.

— Много. Лежат във всяка част на змията.

— Преброй ги — заповяда Мистър Сноу.

Кадилак се намръщи.

— Трудно е. Не мога…

— Не спори — прекъсна го Мистър Сноу. — Просто го направи.

Кадилак коленичи и притисна камъка до челото си.

— Нищо не мога да видя. Камъкът е замъглен с кръвта на нашите южни братя.

— Измий го и започни отново — търпеливо каза Мистър Сноу и клекна до ученика си.

Кадилак въздъхна тежко, свали камъка пред корема си и го загледа втренчено. След няколко минути тишина, съпроводена с въздишки на разочарование, младежът каза:

— Главните воини са в главата и в опашката на змията.

— Намери ми главатаря — бързо нареди Мистър Сноу.

— Виждам го — каза Кадилак. — Той има бледа коса под носа.

— Запомни лицето и душата му — нареди Мистър Сноу и както си беше на колене, се премести с лице пред Кадилак.

— Запомних го — каза Кадилак.

Мистър Сноу постави ръцете си от двете страни на главата му.