Облачен воин

В този момент Талисмана или Небесните гласове, или силата, която чертаеше съдбата на света и на мъжете, които му служеха, върна сетивата на Мистър Сноу и му даде да командва земните сили. Обхванат от ужасно предчувствие за опасност, той се изправи, силата се върна отново в крайниците му и умът му се избистри; той затича напред, надолу и после нагоре по хълма, и стигна билото навреме да види как трите контейнера с напалм избухват между мечките М’Кол; видя огънят да пламва и да се разгъва като листенца на гигантско цвете, натежал с мириса на смърт. Разтърсващ ток стегна мускулите на краката и корема му; той се задъха. Силите потекоха през него и проснат на земята, той протегна към небето стиснати в юмруци ръце и от гърлото му изригна смразяващ кръвта вой.

Отговорът беше почти незабавен. Пронизителен свирещ звук се издигна до ужасяващо кресчендо. Сякаш цялото небе се превърна в уста на великан, поемащ въздух и после изпускащ го със страхотна сила. Силен вятър връхлетя от планините зад Мистър Сноу, като прекърши върховете на дърветата. Завъртя се и зафуча около главата му, после се издигна нагоре, обърна планера на Джоди и го завъртя като хвърчило, откъснало се от конеца. Докато се бореше отчаяно да овладее планера, тя чу остър, сух звук на чупене като от прекършено дърво. Небето се изпълни с ослепителна светлина, избухна с ужасяващ, пронизителен рев. Скайхокът се завъртя и в ума на Джоди се запечата образ като от нощна сцена, неочаквано осветена от фотографска светкавица. Голямо светлинно копие се спусна от небето, раздели се на две и удари Букър и Ятс. Мигновеният ужас беше възприет от мозъка на Джоди в ужасна забавена картина, в която двата скайхока се пръснаха като разпрани торби с конфети и изчезнаха в огнена експлозия — товарите им от напалм бяха пламнали. Върху синята канава на небето неочаквано се размазаха две големи оранжеви петна, в които изгоряха и планеристите, и падащите отломки. Останалите парчета бяха разпръснати от вятъра като искри от горящи борови клони.

Нов вихър на вятъра удари Джоди, този път от запад, и създаде вихрушка, когато се срещна с вихъра от изток. С ужасна скорост за минути се натрупаха кълбести облаци, които закриха слънцето. Нова мълния прониза небето. Джоди бързо издърпа лоста, изхвърли останалите три бидона с напалм и се опита да се измъкне от лошото време. Но това беше изгубена битка; някаква злобна сила, изглежда, я дърпаше в сърцето на бурята.

Долу на земята чуха гръмотевицата и видяха мълнията, която погуби Букър и Ятс и застраши Казан, но всичко беше приглушено от многопластовата коруба на ешелона. Мъглата и ниският облак също пречеха на Хартман и неговите заместници да разберат за бурните облаци, които се събираха над долината. Те обаче установиха започването на дъжда. И почти в същото време Хартман започна да получава все по-често съобщения за стръмни речни брегове и реши с навигатора, капитан Райдър, да провери по картата местоположението на ешелона. Хартман беше разтревожен и от неочаквано нарасналите електростатични радиосмущения, които правеха съобщенията от Казан практически неразбираеми.

Няколкото минути интензивно проучване на маршрута на междущатски път 80 не показаха никакво съответствие със сегашното им положение; бързо нарастващото чувство, че вървят по сухо речно корито, беше подсилено от нарастващия воден поток, който идваше от завоя пред тях и течеше между огромните колела. Хартман разбра, че би могъл доста лесно да се върне назад. И двата командни фургона бяха оборудвани с всички уреди за управление. Подобно на праисторическите трамваи, главата и опашката на „змията“ бяха взаимозаменяеми. Вместо това Хартман реши да продължи напред. Това беше — за което може да се спори — третата му грешка за деня. Той се надяваше да намери зад следващия завой брод, през който „Дамата“ да се изкачи на брега и да продължи курса си напред.

Носът на ешелона навлезе в следващия завой и беше посрещнат от ревящ, виещ вятър, който разкъса мъглата, замествайки я с пороен дъжд, заблъскал „Дамата“ като барабанен огън. Хартман продължи още една миля. Дъждът се сипеше неуморно; светкавици разцепваха небето, последвани почти мигновено от разтърсващи света гръмотевици: знак, че бушуващата буря е директно над главите им. Дълбочината на водата, която течеше под ешелона, бързо нарастваше. Тя вече не беше поток, а река — такава, от която Хартман неочаквано изпита силно желание да излезе. Десният бряг на следващия завой беше малко по-полегат и той насочи „Дамата“ към него. Гумите на командния фургон забоксуваха. Дъждът беше превърнал склона в кална пързалка. Това само по себе си не беше непреодолим проблем. Докато имаха двадесет и пет процента тяга, ешелоните можеха да преодоляват повечето препятствия и да излизат от затруднения — подобно на стоножка. Всички моторни превозни средства обаче имат своите ограничения, дори и онези, конструирани от Първото семейство; и особено в кал.