Облачен воин

Шокът, че мютът говори същия език с ясен, разбираем глас, бързо го освести. Огорчен от внезапното осъзнаване какво му се е случило, той кимна и обърна глава настрана. Беше подсъзнателен рефлекс — всички трекери знаеха, че мютите имат заразна кожа и че ако те докоснат дори за кратко, тялото ти се разлага.

Старият мют въздъхна търпеливо и попита:

— Не искаш ли да ти излекувам раната на главата?

— Няма смисъл — промърмори Стив. — Ако ме докоснеш, така и така ще умра.

Съсухреното лице на стария мют се сбърчи в усмивка. Той се изкиска под нос, кимна към мюта с правите крайници и каза:

— Подръж този глупак, моля те.

Кадилак стана и коленичи от другата страна на ранения. Липсата на самообладание у воина го изненада. Той изглеждаше ужасен, очите му буйно се въртяха, но не можеше много да се бори — заради раните. Бяха ли всички като този тук? „Може би — мислеше си Кадилак — смелостта им е погълната от тяхното мощно остро желязо. Ако е така, Плейнфолк няма от какво да се страхуват.“

— Ще му дам пет нишки дрийм кап — промърмори Мистър Сноу. — Това ще го успокои. — Обърна се към Брикман. — Ти си един много объркан млад човек, знаеш ли?

С крайчеца на окото си Стив видя как белокосият мют рови в различни торби и кошници; накрая намери малка кожена торбичка, от която извади няколко къси нишки зеленикавокафяво вещество и ги даде на Стив.

— Сдъвчи ги.

Кадилак отвори насила устата на облачния воин. Мистър Сноу пъхна нарязаната доза дрийм кап и Кадилак затвори челюстите на воина.

— Добре, не го дъвчи, щом не искаш — промърмори сърдито Мистър Сноу. — Няма значение. В края на краищата все ще го глътнеш.

Стив се съпротивлява около минута, след това се предаде. Вкусът беше странен, но не неприятен. „Ах, какво значение има? — помисли тъжно той. — Така или иначе ще умра.“ Идеята, че може по някакъв начин да избегне смъртта, неговият объркан призив за помощ в нивата беше част от възбудената му от болката фантазия. Някой, вероятно старият мют, се беше погрижил за раните му с неподозирани медицински умения, но това нямаше значение… освен ако не го спасяваха за голямото събитие. За Годишното мъчение, на което той несъмнено щеше да бъде принесен в жертва. Страхотно…

Въпреки тази мрачна перспектива Стив установи, че безпокойството му заглъхва. Болката от потрошените части на тялото му също постепенно намаля. Той се почувства приятно замаян; вече не усещаше земята под себе си. Не изпитваше желание да се бори повече. Просто лежеше и не мислеше за нищо.

Кадилак пусна главата на облачния воин, клекна и загледа как Мистър Сноу внимателно отвива бинта от дясната ръка на пациента. После свали кашата от червени листа и прегледа кървящата зееща рана.

— Лошо ли е? — попита Стив с далечен глас.

— Ще трябва известно време да зарасне, но е чиста. Дали ще се възстанови да я използваш напълно зависи от теб, но поне ще има на какво да си обличаш дрехите. Добре… не шавай. — С една тресчица Мистър Сноу напълни двата края на дупката с нова каша от билки и превърза раната.

Стив погледна мюта с правите крайници. Вниманието му беше съсредоточено върху работата на стария човек. Стив обърна глава и видя, че вдясно трепка малък жълт пламък. Огледа се по-внимателно. Тримата бяха в ниска осемстенна колиба, направена от дърво и нещо, за което предположи, че са животински кожи. Леките пръти бяха извити на около над пет фута от земята и наклонени навътре — и се събираха в центъра на насмолен покрив. Прътите влизаха в дървен пръстен, очевидно някакъв вид комин, предназначен да осигури така нужната вентилация. Около стените на колибата бяха натрупани няколко вързопа и кошници, но нямаше нищо, което Стив можеше да определи като мебели. В сравнение с подреденото антисептично помещение на неговата квартира в квартердека на Академията тази колиба беше, честно казано, в безпорядък.

Стив чу гласове и звуци отвън. И музика, каквато никога не беше чувал — напомняше на вятърните камшици при атаката на „Дамата“. Беше странна и натрапчива, достигаше дълбоко в психиката му и предизвикваше тревожна реакция. Той погледна младия мют, коленичил от лявата му страна, и забеляза, че има пет пръста, също като него. Нямаше настроение да се замисли дълбоко върху значението на това откритие, но му дойде наум, че освен дългата му коса единствената физическа черта, която отличава мюта от него — или от който и да било друг трекер, — е шарената му кожа — на черни, кафяви, тъмнокремави и маслиненозелени петна.

Виж, старият белокос брадат мют беше истинско получовешко същество с неравни, прилични на отоци костни израстъци на делото. Разноцветната му кожа беше обезформена още повече от странни възлести бучки на ръцете и скулите, но противно на онова, което Стив очакваше, в очите му проблясваше интелигентност — както и в тези на неговия млад другар.

— Какво ми е? — попита Стив, когато старият мют свърши с внимателния преглед на раните му.