Облачен воин

Мютът с правите крайници се отдръпна със сумтене и надеждите на Стив рязко спаднаха — мютът насочи вниманието си към въздушната пушка. Издърпа я, вдигна я, отключи заключващия механизъм и успя да я свали от станока. Със замъглено зрение Стив видя как мютът предпазливо огледа оръжието, сложи пръст на спусъка, после погледна барабана. Стив издаде хлипащ, изпълнен с болка смях. „О, Кълъбмъс, що за глупав свят! Да ме свали един идиот, който ще ме остави да изгоря тук, защото не знае как да ме застреля…“

Мютът подаде пушката на младото същество отдясно — цялата му глава беше на бучки. Момчето я притисна гордо до гърдите си с поставен предпазител, с цеви, насочени надолу. Другите двама мюти излязоха от зрителното поле на Стив и задърпаха планера далеч от пламъците. От движението Стив се обърна като парцалена кукла и изохка от болка. Мютът с правите крайници се наведе над него, стиснал нож в зъбите си.

„О, по дяволите, да, разбира се“ — помисли си Стив, като си спомни разговорите с Казан. Арбалетите и стрелите не достигат. Този иска да си вземе стрелата и затова… затова ще ми отсече ръката. Стив гледаше на тази перспектива със странно безразличие. Времето, изглежда, се беше забавило. Пулсиращата в тялото му болка вече бе толкова силна, че беше надминала способността му да реагира. Нервните му окончания бяха претоварени. Вече нищо нямаше значение…

Мютите завъртяха стрелолиста така, че крилата му да са между тях и пламъците, но въпреки това те бяха опасно близко до огъня. Кадилак хвана ножа и мушна върха му между каишките под брадичката на шлема на облачния воин. Той потрепери, когато острието докосна гърлото му. Кадилак сряза каишките и бавно освободи шлема и ръката, прикована към него. Подгизналата от кръв глава на воина се отпусна върху лявото му рамо; изпод полуотворените клепачи гледаха изцъклени очи. Кадилак обмисли проблема със стрелата — беше се забила здраво през шлема на две места. Самият шлем беше изработен от странен материал, като полирана кост, върху който ножът почти не оставяше следа. Кадилак кимна на Три-Сон и му каза да държи дясната ръка на облачния воин. Три-Сон коленичи и хвана ръката от двете страни на стрелата. Стиснал шлема здраво с две ръце, Кадилак запъна крак в гърдите на облачния воин, дръпна силно и измъкна стрелата от ръката му. Не излезе лесно.

Очите на Стив почти изскочиха. Той оголи зъби и отвори широко уста, за да извика от болка.

Но не извика, а припадна.

Изкачил се над нормалния обхват на арбалетите на мютите, Гас Уайт включи радиостанцията и се опита да се свърже с Фазети и Нейлър. Резултатът беше оглушителна тишина. Гас кръжеше на височина две хиляди и петстотин фута над гората и не можеше да види никаква следа от напалмовия удар върху огромния червен покров от листа долу. Изключи двигателя и прелетя над площта с няколко ниски безмоторни плъзгалия, като загуби хиляда и петстотин фута височина, после полетя хоризонтално. Накрая зърна някакво парцаливо синьо парче, вгледа се по-внимателно и видя, че това са останки от два планера върху клоните на едно високо дърво. Обади се на „Дамата“, докладва за успешното бомбардиране на нивите, след това предаде лошите новини: падането на Стив и останките от планерите на Нейлър и Фазети.

Отговорът от ешелона беше кратък и сдържан.

— Прието, Блу Седем. Връщай се в базата. Край.

От стръмния склон, където се бяха събрали оцелелите мечки М’Кол, Мистър Сноу гледаше черния пушек над посевите. Високо над него един самотен стрелолист се плъзна тихо на запад. Мистър Сноу го погледна със смесица от предпазливост, завист и студена омраза. Много му се искаше да може да обърка мозъка на облачния воин и да го накара да падне право надолу, но беше изчерпал магическите си възможности. Щяха да минат няколко дни, може би дори седмици преди отново да може да призове силите на земята. Надяваше се да е по-дълго, защото това беше мъчение, което не го привличаше.

С почти двеста и петдесет убити и умиращи воини около желязната змия плюс онези, убити по-рано от облачните воини, бойната сила на племето беше намалена с повече от една трета. Макар и сериозно отслабени, М’Колите бяха все още по-многобройни от много съседни племена, но друго мащабно нападение на желязната змия беше немислимо. Трябваше да се помисли за съюзници. Мистър Сноу не харесваше перспективата за безкрайни преговори. Ех, ако дойдеше Талисмана! Засега обаче можеха да направят едно: да се отправят към планините. Трябваше да намерят сигурен, защитен подслон, където да лекуват ранените, да възстановят разколебаната увереност на мечките и да намерят нови източници на храна, с която да посрещнат Бялата смърт.