Облачен воин

Между дърветата се появи Мистър Сноу. Блед, побелял, съсухрен, пристъпващ с неуверена крачка с помощта на чепата тояга. Вървеше между изтощените воини, говореше им утешителни думи, лицето му бе сломено от скръб от гледката на зейналите рани и попарените крайници, надути, сякаш под кожата им са пъхнати балони. Той седна, погледна Мотор-Хед и каза:

— Мечките се биха добре днес.

— Не достатъчно добре — промърмори Мотор-Хед. — Нали побягнахме. Изгубихме чест. — Сълзи потекоха по бузите му. — Мечките не са нищо.

— Мечките посрещнаха смело дъха на змията и острото желязо на господарите й — възрази Мистър Сноу. — Само най-великите от Плейнфолк могат да направят това. От този ден вие трябва да усвоите нов вид кураж — куража да посрещате неуспех, да, дори поражение.

Очите на Мотор-Хед заблестяха гневно.

— Ш-ъх! Къде е славата в това?

— Чуй ме — каза твърдо Мистър Сноу. — Запомни добре думите ми. Трябва голям кураж да се биеш смело до смърт. Мечките имат този кураж. Нашите майки от племето са родили герои. М’Колите имат силни сърца. В огнените им песни се пее за тяхното величие от войната на Хилядата слънца. Но се иска още по-голям кураж да изпиташ страх, поражение и срам и въпреки това да останеш силен! Да се изправиш пред силата на подземните хора с непокътната гордост и бойците ти да са готови да се бият отново и по-смело отпреди.

Мотор-Хед го гледаше навъсено.

— Ти ни каза, че трябва да имаме куража на мечки, но да се бием като койоти. Трябва ли и да се научим да бягаме като бързокраки? Трябва ли да свиваме опашка, както правят бързокраките при първия знак за опасност?

— Времената се променят — отговори Мистър Сноу. — Желязната змия, подземните хора… — Той въздъхна. — Какво да направя, та да разбереш? Това е съвсем нова игра.

Мотор-Хед се намръщи.

— Говориш със загадки, древни. Земята се сменя, пожълтява от събирането и остарява преди Бялата смърт. Старейшините остаряват, умират и се прераждат в други тела. Но някои неща не се променят. Любовта на Мо-Таун, Великата майка, към нейните деца. Храбростта на М’Кол, чиито огнени песни ти съхраняваш в главата си и които сме родени да защитаваме. Воин, който прояви страх, който бяга от битка, е без чест. Той трябва да захапе стрелата, преди да стане достоен отново да носи остро желязо.

— Така е — тихо каза Мистър Сноу. — Но и ти трябва да разбереш нещо. Старите дни свършиха. Плейнфолк трябва да научат нови начини да бранят земята си, докато дойде Талисмана.

Когато четирите стрелолиста се появиха в западното небе, Клиъруотър беше на края на гората с група сестри воини. Мистър Сноу й беше наредил да пази старейшините на племето и кърмачките, които бяха дълбоко в гората с новородените и всички деца под пет години. Вълчиците — младите жени воини — бяха разпръснати на различни места около западния край на гората, готови да защитават скритото селище, ако бъде нападнато. Като видя далечните стрелолисти, Клиъруотър се разтревожи. Беше видяла доведените от старейшините изгорени бойци и беше научила за смъртоносните огнени яйца, носени от облачните воини. Ако паднеха над гората…

Принуден от подновената клетва да стои настрана от бойните линии, Кадилак беше помогнал да се организира отбраната на нивите. Тази задача беше възложена на мечетата и вълчетата — децата на М’Кол от шест до четиринадесет години, организирани в групи под ръководството на вълчиците. Тъй като ценният запас от арбалети беше взет от мечките, атакуващи ешелона, останалите М’Кол бяха лошо въоръжени. Кадилак единствен имаше арбалет — ценен трофей, спечелен от Шакатак от племето Д’Вайн; останалите носеха ножове-тояги, прашки и камъни — оръжия почти безполезни срещу атака от въздуха.

Също като Клиъруотър, Кадилак беше видял опустошителните последици на огъня от небето. Ако облачните воини се върнеха, децата не можеха да направят нищо, за да ги спрат. Той и Мистър Сноу се бяха съгласили, че усилията на племето трябва да се насочат към ограничаване на пораженията, причинени от огъня. Никой не беше помислил за възможността облачните воини да не отлетят далеч, след като пуснат яйцата си. Кадилак беше отмахнал решително тази мисъл от ума си и се беше съсредоточил върху обучаването на децата и вълчиците как да правят метли с дълги дръжки от клони и млади фиданки, с които да потушават пламъците. Нямаше как да знае, че напалмът ще направи тези предпазни мерки абсолютно неефективни.

Децата, ръководителите на техните групи и вълчиците заеха определените им позиции; някои около края на нивите, други на стратегически места вътре в тях. Най-малките тичаха от група до група и носеха камъни, които да се хвърлят срещу нападателите. Настроението беше предизвикателно перчене, смесено с мрачно предчувствие — не от страх от облачните воини, а от тревога как ще се справят.

Една млада вълчица посочи с пръст във въздуха и извика на Кадилак:

— Виж! Идват!

Кадилак се обърна и видя стрелолистите да кръжат над планините на изток; видя слънцето да се отразява от изящните им крила. А после те се спуснаха…