Облачен воин

Полковник Мур се включи в ефира.

— Анвил Едно до Лейди Лу. Всичко свърши. Бягат. — Гласът му беше колеблив, но триумфиращ.

— Прието, Анвил Едно. Задръжте позицията. — Хартман неочаквано почувства тежестта на отговорността, която носеше като командир на ешелона, и в същото време ясно осъзна предимствата на поста си. Той можеше да изтрие ужаса от екраните, но нямаше спасение за неговите хора навън. Те се бяха били и бяха загинали, бяха станали свидетели на страхотния спектакъл на двеста мюти, превърнати в сварено кълцано месо пред очите им, и сега трябваше да разчистят получената в резултат мръсотия, преди „Дамата“ да може да тръгне.

Хартман включи летателната секция и погледна командващия въздушните сили.

— Колко скайхока можем да пуснем, мистър Бакстър?

— Четири, сър. Нейлър и трима сребърни. Брикман, Фазети и Уайт.

Хартман се поколеба.

— Това ще е първата им истинска бойна операция. Ще могат ли да се справят… искам да кажа след случилото се?

— Те очакват с нетърпение да излетят, сър — отвърна командващият въздушните сили.

— Добре. Извършете въздушен удар. — Хартман изключи екрана и извика лейтенант Купър, заместник-командира на ешелона. — Поемете командването, Купър. Аз излизам навън.

Глава 12

Четиримата останали планеристи се качиха в кабините с мрачна решителност. Планерите бяха издигнати на летателната палуба и обслужващият персонал разгъна крилата им и ги избута по двойки на десните и левите катапулти. След като планерите бяха закрепени, стрелите на катапултите се вдигнаха под ъгъл петнадесет градуса и ги изхвърлиха със скорост петдесет мили в час. Нейлър поведе Фазети към гората; Стив Брикман последва Гас Уайт към нивите.

Бакстър, командирът на въздушните сили, наблюдаваше със смесени чувства как планерите изчезват. По отношение на жертви денят беше катастрофален. Във всички предишни операции срещу южните мюти се считаше за катастрофа загубата на осем планеристи за един месец. Дори ако сега излетелите се завърнеха невредими, „Дамата“ трябваше да се отправи към една от отдалечените гранични попътни станции, за да стовари ранените и да изчака пристигането на подкрепления. Бакстър се чудеше как ще бъдат приети в Гранд Сентрал резултатите от първото сражение на „Дамата“ с Плейнфолк. Изпълнителната власт на Амтрак не обичаше ръководители, които излагат на риск ешелоните; скъпите тактически грешки и провали се наказваха строго. И не само животът на ръководителите беше залогът. Ако на борда дойдеше екип от оценители, никой не беше в безопасност. Оценяваха се действията на всички. Надолу по йерархията.

Изплашени и победени, мечките М’Кол се оттегляха по хълмистия терен на изток към река Нау енд Ден. Щом стигнаха до относителната сигурност на гората, те налягаха на сянка зад един стръмен бряг. Някои пиха от бързия поток, други, които бяха изгорени, плискаха студена вода върху възпалената си, покрита с мехури кожа. После бавно се събраха в обезверени групи и започнаха да пресмятат колко воини са станали жертва на желязната змия.

При несъответствието между оръжието на трекерите и мютите беше цяло чудо, че някои от нападащите М’Кол изобщо бяха оцелели.

От племенните братя на Кадилак бяха паднали Хок-Уинд и Мак-Трак; Мотор-Хед беше оцелял заедно с Блек-Топ, Стийл-Ай и Тен-Фор. Мотор-Хед беше минал под „Дамата“ секунди преди Хартман да даде заповед за пускане на парата. Точно когато смяташе, че е изправен пред сигурна смърт от пушките на трима подземни воини, един издуващ се облак го погълна, като обгори гърба и ръцете му. Нападателите му се бяха обърнали и бяха побягнали. Ужасен от пронизителното свистене, което заглуши предсмъртните писъци на агонизиращите негови племенни братя, Мотор-Хед побягна през изгарящите облаци към брега и остана там достатъчно дълго, за да види ужасното кръвопролитие, извършено от дъха на змията; после хвърли каменния си боздуган към най-близкия подземен човек като последен жест на предизвикателство и побягна.

Мотор-Хед беше смел до безразсъдство, но имаше достатъчно ум да разбере, че желязната змия и нейните господари са силни по начини, които Плейнфолк не разбират. Мистър Сноу им беше дал умен съвет, но в едно отношение беше направил грешка. Подземните хора не бяха животни. Те се биеха храбро, като хора. Мотор-Хед знаеше, че в ръкопашния бой Плейнфолк са по-силни, но враговете имаха странно, силно остро желязо, чиято изработка и действие той дори не беше започнал да разбира и срещу което храбростта на мечките беше като дъжд пред вятър. Плейнфолк бяха най-великият народ на земята, но не бяха по-велики от желязната змия и нейните господари, които живееха в нея.

Не още. Но щеше да дойде време, когато подземните хора щяха да бъдат победени в битка. Времето, пророкувано от Мистър Сноу, когато Талисмана, Тройнонадарения, щеше да поеме предводителството на Плейнфолк.