Облачен воин

На втората нощ я намери един койот. Подуши предпазливо покритото й с кал тяло, после с очевидно удоволствие помириса кървящата плът, където се угощаваха мухите. Когато задърпа дрехите й, Джоди стисна зъби, пресегна се и извади с дясната си ръка въздушния си пистолет от кобура. Беше отслабнала и пистолетът й се стори невероятно тежък. Болката я прониза от китката до рамото, в гърдите и след това в главата, но тя успя да издърпа пистолета до корема си. Койотът захапа счупената й лява ръка и се опита да я измъкне от плетеницата от клони. Джоди почти припадна от болка. От гърлото й се изтръгна писък — остър, див, животински. С последно отчаяно усилие тя си наложи да запази съзнание и стисна здраво пистолета. Чувстваше пръстите си като в огън. Примъкна пистолета върху гърдите си, обърна дулото към койота, събра последната си капка сила и натисна спусъка. Един, два, три изстрела… обърка броенето…

Когато на разсъмване се събуди, койотът лежеше върху лявата й ръка. Един от куршумите беше влязъл в черепа му точно над дясното око. Орбитата беше празна. Два огромни черни гарвана разкъсваха вътрешностите на койота. Трети търпеливо чакаше на един счупен клон над главата й. Тя усети тежестта на пистолета върху гърдите си; пръстите й все още го стискаха. Беше като притисната под скала. Не можеше да диша. Не можеше да движи дясната си ръка. Лявата лежеше под главата на койота. Когато слънцето изгря, мухите се върнаха, накацаха върху подутата й, покрита с пришки шия и запълзяха по забралото — търсеха път да влязат.

На третия ден в един от кратките моменти на яснота Джоди разбра, че шансът да бъде намерена от някоя издирваща група от „Дамата“ се доближава до нула. Бяха я отписали. При обстоятелствата на изчезването й това предположение не беше неоснователно. Когато болката нарасна до непоносим максимум, Джоди сериозно се замисли дали да не се самоубие преди койотите да дойдат да потърсят липсващия си брат. Знаеше, че ако отложи решението си много дълго, ще е твърде слаба, за да го изпълни. Все пак въпреки безнадеждността на положението се колебаеше. Просто отказваше да признае, че смъртта е единствената възможност, която съществуваше за нея.

Към залез-слънце, докато се опитваше да съсредоточи намаляващата си енергия в пръстите си, лежащи отпуснати върху пистолета, чу тихи стъпки. После някой свали счупените клони от главата и гърдите й и тя видя над себе си едно изпито лице с квадратна челюст и рошава брада. Мъжът не беше пионер. Носеше смачкана сламена шапка с широка оръфана периферия, камуфлажните му избледнели червено-черно-кафяви дрехи бяха без ръкави и целите в кръпки. На раменете му висяха саморъчно направени патрондаши за пълнители и бутилки с въздух. Единственото нещо по него, което не изглеждаше износено и занемарено, беше трицевната му въздушна пушка. От доброто й състояние Джоди разбра, че този парцалив скитник все още е воин; човек, на когото можеше да разчита.

Брадатият трекер остави пушката си и коленичи до Джоди. Първата му работа беше да й вземе въздушния пистолет. След като го пъхна в джоба на гърдите си, той вдигна забралото на шлема й и попита:

— Как е, малката?

Джоди се опита да говори, но думите умираха в гърлото й и тя само завъртя глава.

Трекерът внимателно разкопча яката на куртката й, вдигна верижката и прочете името й.

— Добре, малката… — После сложи ръце около устата си и извика: — Бен! Рой! Елате да видите нещо! — Пак се наведе, опипа стърчащата опашка на стрелата и започна да проучва ръцете и тялото на Джоди, като си свирукаше нещо. Докосването беше уверено, но нежно. Накрая той се изправи и бутна шапката си назад. — Хм… ти си от ешелона, който затъна преди три дни, нали?

Джоди направи мълчалив знак с очи и уста, че е от него.

— Те вече заминаха, малката. Май към Канзас. — Той въздъхна и почеса брадата си. — Така че освен ако не искаш да чакаш тук мютите или койотите, предлагам да дойдеш с нас, Джоди.

— Какво намери, Бийвър?

Джоди не можеше да види кой говори.

Брадатият й спасител каза:

— Какво да намеря, жена си намерих.

— Глупости…

Двама други окъсани скитници се наведоха над нея — единият от лявата й страна, другият над рамото на Бийвър. Този отляво носеше шлем на планерист. Калта, с която беше изцапан, скриваше ярките сини и зелени лентички, но Джоди можа да види достатъчно, за да разбере, че е планерист от ешелона „Кралят на Пекос“. Онзи, който надничаше над рамото на Бийвър, носеше смачкана жълта командирска фуражка. Дългата козирка беше оръфана и втъканата значка липсваше.

— Сигурен ли си? — попита жълтата фуражка.

— Адски глупав въпрос. — Бийвър погледна жълтата шапка и се изкикоти. — Да не мислиш, че съм забравил как изглеждат жените? Я махни тези боклуци от краката й.

Жълтата шапка са залови за работа. Бийвър извади запушалката от меха си, повдигна главата на Джоди от земята и сипа малко вода върху напуканите й устни. Джоди ги облиза и отвори уста за още.

— Благодаря… — изхриптя тя.

— Не изглежда много сексапилна — каза категорично Фуражката.