Облак врабчета

Какви са тези противоречиви чувства, които изпитва? Не е сигурен. Бъдещият Генджи можеше да знае. Въображаемият обаче не знаеше. Точно както беше и при първия опит, той се намираше у човек, който тепърва щеше да дойде на белия свят. Ръцете, които държаха юздите, отпуснати върху лъка на седлото, не бяха по-различни от дланите, поднесли розата на Емили. Ако този ден е отдалечен от настоящето, той не е толкова отдалечен от момента, в който той става възрастен.

Генджи оставя коня си да върви накъдето иска. Той няма посока. Чака. Какво? Нетърпението го кара да слезе от седлото. Разхожда се напред-назад. Поглежда нагоре и вижда клона, на който седеше Емили, когато той й подари тази долина. В същия ден Хейко му направи признание. Докато мисли за двете жени, се усмихва.

Красивата гейша, която знаеше повече отколкото трябва.

Наивната чужденка, която знае само каквото иска да знае.

Мисли си за тях и отново се сеща за жестоките ограничения на пророческите видения.

Усеща вибрирането на земята, преди да чуе копитата на галопиращите коне. Когато поглежда към мястото, където започва долината, вижда сграда със стръмен покрив и камбанария. Върху камбанарията има бял християнски кръст. Хиде отминава черквата на Емили, яздейки стремително. Без да го чака да пристигне и да донесе вестта, Генджи отново яхва коня и препуска към „Облак врабчета“.

Слугите са се събрали на двора. Покланят се, когато той пристига. Той не се спира, влиза незабавно в замъка. От другия край на коридора той чува плача на новороденото си дете, който идва откъм собствената му спалня. Отривистите му стъпки го отвеждат бързо там.

Прислужница държи детето, за да му го покаже. Но той се тревожи за майката, а не за детето. Поглежда го само бегло. Преди да е успял да влезе във вътрешната стая, доктор Одзава излиза оттам и затваря вратата след себе си.

— Как е тя?

— Раждането беше много трудно — казва доктор Одзава. Лицето му е мрачно.

— Извън опасност ли е? — пита Генджи.

Доктор Одзава поклаща глава. Покланя се дълбоко.

— Съжалявам, господарю мой.

Само едно, непримесено с нищо друго, чувство го завладява след думите на лекаря. Безмерна тъга. Той се отпуска на колене.

Доктор Одзава коленичи до него.

— Вие сте баща, господарю Генджи.

Генджи е твърде съкрушен от скръб, за да се съпротивлява, когато слагат бебето в ръцете му. Усети някаква искрица в гърлото си. Въпреки че сълзите замъгляват образа, той го разпознава веднага. Виждал го е два пъти преди това.

Веднъж в друго видение.

Веднъж в снежната къща.

Малък сребърен медальон с вграден кръст, върху който е гравирано едно-единствено цвете, може би лилия.

Доктор Одзава беше строг:

— Предупредих ви да не се преуморявате, господарю мой.

Генджи почиваше на леглото в стая с изглед към розовата градина. Не си спомняше как е попаднал тук. Спомняше си само, че припадна.

— Само разговарях.

— Тогава сте говорили прекалено много. Моля ви, говорете по-малко.

Генджи седна.

— Добре съм.

— Хората, които са добре, не припадат без причина.

— Видение — опита се да го подведе Генджи.

— А — доктор Одзава се обърна към вратата. — Ханако.

Вратата се плъзна и Ханако надзърна вътре.

— Да, докторе. — Тя се усмихна на Генджи въпреки тревожното си изражение и му се поклони.

— Донеси чай.

— По-добре саке — поиска Генджи.

— Чай — повтори доктор Одзава.

— Да, докторе — отговори Ханако и се оттегли.

— Да ви го разкажа ли?

— Ако желаете — рече доктор Одзава. Той бе лекар на рода от почти четирийсет години. Преди Генджи негови пациенти бяха Киори и Шигеру. Той знаеше всичко за виденията. — Съмнявам се, че мога да предложа полезни тълкувания. Никога не съм могъл.

— Винаги има първи път.

— Не непременно. Понякога няма първи път.

Генджи описа в най-големи подробности какво е видял, доколкото му бе възможно. Чакаше доктор Одзава да заговори, но той седеше мълчаливо и пиеше чай.

— Това е като първото — обясни му Генджи. — То повече обърква, отколкото просветлява. Коя е майката на детето? Трябва да е госпожа Шидзука от първото ми видение. Детето носи медальона на майка си. Но в първото госпожа Шидзука е жива, а аз умирам, а в това е обратното. Неразрешимо противоречие.

— Така изглежда.

— Според вас какво съм видял — каквото трябва да бъде или каквото би могло да е?

— Всичко, което вашият дядо сподели с мен, се случи. — Доктор Одзава отпи от чая си. — Знам обаче, че той не е споделил всичко. Нищо, което чичо ви каза, не се е материализирало. Досега. Вашето е друго — съвсем различна ситуация. Имали сте две видения и ще имате само още едно. И с това при вас нещата ще приключат. Това обстоятелство е много по-благоприятно, струва ми се, отколкото при Киори или Шигеру. Нито ви е съвсем ясно, нито съвсем неясно. По-скоро е достатъчно, за да увеличи предпазливостта ви.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Как бих могъл? — попита доктор Одзава. — Какво знам за бъдещето? Аз съм просто лекар, а не пророк.

— Подобна философска неутралност не е полезна — рече Генджи. — Имам нужда от съветник.

— Колебая се да предложа нещо, което ще е само мнение, а няма да бъде съвет — каза доктор Одзава.