Облак врабчета

— Обясни ми само, че е по много деликатен въпрос. — Емили го погледна. — Може би беше по-добре аз да дойда във вашите покои, отколкото вие при мен. Може би не сте се възстановили напълно от последния епизод.

— Няма за какво да се тревожиш — успокои я Генджи. — Това беше само умора. Сега съм по-отпочинал.

— Тъкмо щях да пия чай. — Емили отиде до масата, на която имаше чуждестранен чаен сервиз. — Ще ми правите ли компания? Хейко бе достатъчно любезна да ми достави някои английски разновидности.

— Благодаря.

Всяко отлагане бе добре дошло. Как щеше да подхване темата? Не можеше да си представи толкова нехарактерен за мъжа и по-унизителен акт от този да задава въпроси на жена — жена, с която нямаше близки отношения, а отгоре на всичкото — чужденка, дали е спал с нея, защото не можеше да си спомни!

Емили вдигна малка гарафа и сипа малко гъста бяла течност в чашите им. После добави черен чай. Ароматът не можа да прикрие факта, че листата, използвани за варене, са ферментирали. Накрая тя добави захар и разбърка.

Първата глътка предизвика усмивка на лицето й.

— Толкова отдавна беше, бях забравила колко е вкусно.

Генджи опита от странната смес. Щом тя докосна вкусовите му рецептори, той се задави. Любезността му попречи да направи това, което инстинктът изискваше, а то беше да изплюе незабавно отвратителната течност. Пренасищането със захар, силната бергамонтова миризма и напълно неочакваното присъствие на гъста животинска мазнина атакуваха до непоносимост сетивата му. Твърде късно той се сети какво представлява бялата течност — сгъстено мляко от гротескните вимета на крави.

— Има ли нещо, което не е наред, господарю мой?

Силната течност в устата му му попречи да отговори. Той застина и преглътна.

— А, не, просто съм изненадан от вкуса. Нашият чай не е толкова силно подправен.

— Да, разликата е значителна. Чудно е, че се правят от едни и същи листенца.

Те разговаряха за приликите и разликите достатъчно дълго, за да може Генджи да сложи настрана чашата си, без да привлича внимание към факта, че не отпи от нея втори път.

Все още неспособен да мине пряко на причината за посещението си, Генджи се опита да го направи по заобиколен път.

Той започна:

— Когато бяхме заедно в снега, забелязах нещо.

Бузите на Емили веднага пламнаха. Тя сведе поглед към чашата си за чай.

— Господарю Генджи, ще ви бъда задължена в много голяма степен, ако никога повече не споменавате за това.

— Разбирам неудобството ти, Емили, наистина.

— Простете ми, че изразих недоверие, господине. — Тя веднага вдигна зашеметяващо странните си сини очи и го погледна обидено и с неодобрение. — Изглежда, намирате особено забавление в честото и публично споменаване на това.

— За което искрено се извинявам — Генджи се поклони. Сега, когато той се озова в аналогична позиция на силно притеснение, той разбра, че чувствата й не можеха да бъдат много различни от неговите. — Преди не съм се отнасял към притеснението ви със съответното уважение.

— Ако извинението ви е искрено, тогава ще забравите този въпрос веднъж и завинаги.

— Обещавам да сторя така след това. За съжаление за последен път трябва да разговаряме за това.

— Тогава ще ме разберете защо не приемам извинението ви сериозно.

Генджи знаеше един-единствен начин да демонстрира искреността си. Това правеше всеки ден в храма на предците си. Никога не го бе правил пред други живи хора извън двореца на шогуна, а още по-малко си представяше, че ще го стори пред чужденка. Застана на колене и се поклони ниско до пода.

— Питам само защото се налага.

Емили знаеше, че за самурая гордостта е всичко. Видът на владетеля, който се унижава пред нея, предизвика сълзи от срам в очите й. Кой бе самодоволният в случая? Кой бе арогантният? Чия бе суетата? В Книга на Иова се казваше: „Съда Ми ли искаш да обориш, да Ме обвиниш ли, та себе си да оправдаеш?“37 Тя също падна на колене и взе ръката му в своята.

— Простете ми за моята егоистична суета. Моля, питайте каквото трябва.

Генджи също бе твърде шокиран, за да отговори веднага. Той бе буквално непривикнал особата му да бъде хваната натясно по този начин. Всъщност, ако някой от телохранителите присъстваше в стаята, главата на Емили сега щеше да се търкаля по пода. Да се докосва великият владетел без разрешение, бе непростима обида.

— Грешката е моя. Не се обвинявай.

— Обвинявам се, трябва — настояваше Емили. — Колко опасна и измамна е гордостта.

Минаха седем минути, преди те да се върнат на столовете си и тя да дойде на себе си в такава степен, че да може да продължи разговора.

— Може да не е било нищо, само плод на бълнуването ми — започна Генджи. — В снега видях едно колие на шията ти.

Емили се протегна към яката на блузата си. В ръката й се появи тънка сребърна верижка, а на верижката висеше медальон с кръст и стилизирано цвете.

— Това ли беше?

— Да — отговори Генджи. — Какво е цветето на кръста?

— Лилия във форма, известна като „фльор де лиз“38. Френските крале са ги използвали като свой символ. Семейството на майка ми е от френски произход. „Фльор де лиз“ е спомен от моите предци.