Облак врабчета

— Няма какво да му прощавам — отвърна Сохаку. — Всеки човек взема решенията си сам за себе си. Ще оставя тук мечовете си и ще отида в колибата за медитация за един час. После ще се върна. Ако някой от вас желае да ме придружи в битката, нека чака тук.

Никой не се отнесе сериозно към поканата му да отиде и да го убие. Когато се върна в залата след час, двата трупа ги нямаше. Всички други самураи бяха по местата си. Щеше да разполага с петдесет и осем мъже срещу трийсетте на Генджи.

Сохаку се поклони ниско на лоялните си васали.

— Нямам думи, с които да изразя благодарността си към вас — рече той.

Смелите и обречените отвърнаха на поклона му.

— Ние сме тези, които сме благодарни — обади се мъж от първия ред. — Не бихме могли да последваме по-добър господар.

— Преподобният абат отказва да координира атаката си с вашата — съобщи пратеникът. — Той ще потегли от манастира на разсъмване.

Каваками разбра. Сохаку знаеше, че смъртта е неговата съдба, независимо какво щеше да се случи с Генджи, затова бе избрал да умре с меч в ръка. Вече не се тревожеше дали ще успее, или ще се провали в кампанията. Това бе станало без значение.

— Предайте моите благодарности на преподобния абат за това, че ме информира за действията си. Кажете му, че ще се моля на боговете за неговия успех.

— Господарю.

Каваками бе с шестстотинте си мъже в село Яманака. От тях едва сто бяха първокласни фехтовачи. Те бяха там, за да защитават другите, полк от мускетари, срещу пряка атака. Той не очакваше да се стигне до това. Въпреки че силите на Сохаку надхвърляха тези на Генджи в съотношение две към едно — това, в случай че при него се задържат всичките му хора, в което Каваками се съмняваше, — атаката му щеше да бъде пълен провал. Щеше да се провали, защото единствената му грижа бе да демонстрира смелостта си, а не да победи. За жилав кавалерист, какъвто беше Сохаку, се очакваше да причака Генджи в прохода Мие. Там склоновете бяха идеални за атака от върха към подножието от две страни. Ако направеше това срещу военна сила като формированието на Каваками, той и всичките му хора щяха да бъдат съсечени много преди да са успели да пролеят и една капка кръв с техните мечове. Но хората от рода Окумичи не бяха стрелци с мускети. Подобно на Сохаку, те бяха живи реликви от друга епоха. Щяха да срещнат атаката с атака и двете страни да влязат в стълкновение с катани и уакидзаши, с юми, яри, нагината и танто, с оръжията и безразсъдната смелост на древните си предци.

Бяха обречени, всичките. Сохаку щеше да умре в прохода Мие. Генджи и Шигеру щяха да срещнат смъртта в Мушиндо, където ще отидат, след като победят Сохаку. Каваками, разбира се, ще ги чака там. Ще вземе главите на последните господари от рода Окумичи и ще ги занесе в храма на предците си в провинция Хино.

След двеста и шейсет години битката при Секигахара щеше да свърши.

В продължение на няколко продължителни сеанса Генджи изслуша разказа на Шигеру за неговите видения. Чичо му описваше толкова странни събития, че те можеха да се случат само в далечно бъдеще, ако изобщо това станеше. Устройства, които позволяваха да се осъществяват комуникации на огромни разстояния. Летящ кораб. Въздух, който не можеше да се диша. Вода, която не можеше да се пие. Вътрешно море, което сега бе пълно с морски дарове, претъпкано с умираща риба, а бреговете му населени от деформирани негодяи. Такава пренаселеност, че хората се блъскат един в друг, натоварени в каруци с дължина от няколко мили и това не им прави впечатление. Навсякъде огромен брой чужденци, а не само в ограничените райони на Йедо и Нагасаки. Толкова кръвопролитни и разрушителни войни, че цели градове изчезват в пламъци само за една нощ.

Генджи реши да запише думите на Шигеру за семейните анали и да ги остави за следващите поколения. Те вече не носеха никаква полза. Надеждата му, че собствените му видения ще се изяснят чрез тях, бяха напълно осуетени. С едно-единствено неочаквано изключение.

Във видението на Генджи за собствената му смърт той бе видял нещо, което се явяваше във всяко видение на Шигеру — нямаше никакви мъже с вързани високо коси, мечове или кимона. Самураите бяха изчезнали. Колкото и невероятно да изглеждаше, поне това щеше да се случи в живота на Генджи.

Той погледна към мъжете, които яздеха с него. Беше ли това наистина възможно? Дали през няколко кратки години нямаше да бъдат пометени от чуждестранно пълно завладяване на Япония, както смяташе Шигеру?

Хиде и Таро бяха от двете му страни. Хиде каза:

— Господарю мой, наближаваме прохода Мие.

— Смяташ ли, че там наистина ни дебне опасност?

Таро потвърди:

— Да, господарю. Абат Сохаку е мой командир от пет години. Това е точно теренът, който предпочита. Може да атакува на скорост от двете страни на долината.

— Много добре — отговори Генджи. — Кажи на Хейко и Ханако да отстъпят с Емили и Матю.

— Да, господарю — рече Хиде. — Колко мъже да оставя да ги пазят?

— Никой. Ако Сохаку ни причаква, той няма да се занимава с тях. Единствените, които го интересуват, сме ние с чичо ми.

— Господарю.

Генджи се обърна към Сайки.