Обречен на мълчание

Подполковник Левин сложи ръка на рамото на Тайсън и каза:

— Масата ни чака.

Двамата напуснаха бара и поеха по главния коридор.

— Д-р Ръсел изглеждаше доволен, че ще работите заедно.

— И ще съжалява, когато ми се наложи да напусна — отвърна му Тайсън.

Те влязоха в доста нова на вид средно голяма столова. Червеникавото зарево на залеза огряваше помещението през големите прозорци.

— Това крило е съвсем ново. Отвън сградата е облицована с гранит, за да се впише в атмосферата на стария форт, но независимо от това д-р Ръсел я намира за ужасна. Всички останали обаче са много щастливи, че се сдобихме с това помещение.

Тайсън забеляза, че половината от масите са свободни, а Левин помоли келнерката да ги настани далеч от останалите посетители. Поканиха ги да седнат на маса пред един от големите прозорци, гледащи към пролива.

— Мястото е много подходящо за провеждане на военен съд — каза Тайсън.

Левин не отговори веднага, после каза:

— Помислих и за това, но ще е неудобно за хората, свикнали да обядват тук.

Тайсън разгърна синята салфетка върху скута си.

— Независимо от това, гледката е великолепна. А къде тогава провеждате заседанията на военния съд? — попита той.

— О, имаме една малка стаичка в сградата на началника на военно-съдебната част. Но тя няма да ни свърши работа.

— Понякога съм си задавал въпроса защо армията не разполага със съдебни палати.

— Може би защото няма и постоянно действащ съд — сви рамене Левин. — За разлика от гражданските процеси, Тайсън, военното правосъдие действа на място и при наличие на случай. Затова и военният съд може да се помещава навсякъде.

Млада сервитьорка се приближи до масата и поздрави Левин.

— Един „Манхатън“, сър? — попита тя.

— Да. Ан, това е лейтенант Тайсън, за когото наскоро писаха във вестниците. Скоч със сода за него и ще ви бъда признателен, ако помолите персонала да не говори с журналистите.

За момент сервитьорката обмисли получената информация, после бързо погледна към Тайсън.

— Здравейте…

— Здравейте.

— Сода и вода?

— Скоч със сода.

— Да, сър. — Тя остави две менюта на масата и побърза да отиде да им донесе напитките.

Левин си запали нова пура.

— Хубаво ли готвят тук, подполковник — попита Тайсън, преглеждайки менюто.

— В сравнение с къде? С хотел „Четири сезона“ или с общата столова.

— С хотела, сър.

— Никога не съм ходил там. Но мисля, че трябва да престана да се заяждам с вас. Не сте виновен, че сте бил преуспяващ гражданин. Месото им е добро, а имат и скара на дървени въглища.

— Чудесно — Тайсън затвори менюто и си запали цигара.

Никой от тях не проговори. Друга келнерка дойде с напитките и взе поръчките им за вечерята.

— Целият персонал ще се изреди да ви види, докато стигнем до десерта — отбеляза Левин.

Той вдигна чашата си и Тайсън си рече, че подполковникът е от хората, които гледат на алкохола като на свещена амброзия, която трябва да се поглъща в името на някакъв достоен за това повод. Отбеляза и факта, че Левин постепенно започва да се движи малко по-несигурно.

— Пожелавам ви приятно прекарване тук — каза Левин.

Те пиха и известно време водиха общ разговор за базата, за промените, настъпили в армията през последните две десетилетия, и за нещата, които бяха си останали същите.

Левин си поръча още едно питие и Тайсън се възхити на издържливостта му.

— Казах ви, че съм израснал в Брайтън Бийч — започна без всякаква връзка Левин. — Баща ми работеше във Форт Хамилтън. Беше отговорник по поддръжката, държавен служител. Брат ми и аз разправяхме на всички, че е управител. — Той се засмя.

Тайсън разбърка питието си. Не знаеше накъде клони това, но беше сигурен, че не го интересува.

— Както и да е — продължи Левин, — понякога идвах тук с него през почивните дни. Беше по времето на конфликта в Корея, тогава бях гимназист.

— Войната в Корея.

— Няма значение. Предполагам, че съм бил доста впечатлен от наперено крачещите наоколо офицери. По онова време те имаха хубави униформи, някои носеха и елегантни бастуни. А аз лесно се впечатлявах.

— Баща ми твърдеше, че е видял как Линдбърг е излетял за Париж и това го е вдъхновило да стане летец — вметна Тайсън. — Той беше пилот във военния флот. Кога е направена тази пристройка?

— Аз метях пода и подменях изгорелите електрически крушки — продължи Левин, погълнат от собствения си разказ. — Точно на това място… Искам да кажа в основното здание. Офицерският клуб тогава пак се помещаваше тук. Както и да е, гледах как тези господа обядват и се чувствах уязвен, че произлизам от семейство с ограничени възможности. Затова от колежа се записах в Корпуса за подготовка на запасни офицери, и ето ме сега тук. — Левин пийна малко вода и се изкашля. — Можете да накарате армията да приеме един евреин, Тайсън, но не можете да накарате евреин да приеме армията. Не знам защо останах. Предполагам, че все пак трябва да има нещо, което ми харесва.

— Кариерата в армията може да бъде нещо много благодарно — отбеляза Тайсън.