Обречен на мълчание

Полковник Спраул погледна към полковник Пиърс и му зададе протоколния въпрос:

— Има ли друг случай за гледане от този военен съд? Пиърс вече бе взел куфарчето си в ръка и в разрез с военния етикет отговори на път към страничната врата:

— Не, ваша милост, няма нищо друго.

— Съдът се разпуска до следващото свикване — обяви полковник Спраул.

Тайсън се обърна към страничната врата, но Корва меко го обърна към бариерата на олтарното пространство.

— Този път ще излезем през главния вход. Дошли са много хора, които искат да те поздравят.

От двете страни на централната пътека бяха застанали редици от военни полицаи и Тайсън и Корва тръгнаха помежду им. Към тях се присъедини Марси, после и Дейвид, накрая и майка му, която го целуна. Никой нищо не каза, докато вървяха към изхода. Когато излязоха в преддверието на църквата, Марси го хвана за ръката и я стисна.

Навън, върху мокрите от дъжда стълби, Тайсън бе посрещнат от стотици чадъри и докато вървеше със семейството си чадърите се събраха, за да ги предпазят от дъжда. Той задържа ръката на Марси в своята и прегърна сина си през раменете.

— Да си вървим вкъщи — каза Тайсън.