Обречен на мълчание

— Направих го, защото не можех просто да си седя и да те гледам как напразно излизаш пред стрелковия взвод за разстрел с гордо вирнат нос.

— Виж, аз го направих по своему, и ти го направи, по твоему. В резултат се получи пълна каша. — Той погледна към часовника си и попита: — Колко време ще продължи това и колко ще ми дадат?

— Има доста неща да обмислят — отвърна Корва. — Понякога отнема повече време от първоначалната присъда. Може да продължи и с дни.

Тайсън кимна.

— Тогава предположи нещо. Какво казва твоят опит, или по-добре да не питам?

Корва тънко се усмихна, после отговори:

— И сто години опит да имах в произнасянето на присъдите, не бих се опитал да предвидя тази. Би могло да бъде всичко — от това изобщо да не те вкарат в затвора, до десет или петнайсет години.

Тайсън седна на стола за посетители и погледна към часовника.

— Единайсет и петнайсет.

— Е, подготви се да чакаш.

— Да оставаш с обвиняемия по време на обсъждането на присъдата част от метода ти на работа ли е?

— Вероятно. Имаме право да се върнем и в ареста, ако поради някаква причина ще се чувстваш по-добре там.

— Мисля, че ще останем тук.

— Добре.

Известно време поседяха в мълчание, после Корва започна да говори.

— Спомняш ли си какво казвахме във Виетнам — не можеш да различиш добрите от лошите. Затова избий ги всичките и остави свети Петър да преценява. Е, когато чух това за пръв път, ми се стори смешно. После, когато видях как става избиването на мирното население, то вече не изглеждаше смешно. Но когато дойде време да се прибирам вкъщи, започна да придобива някакъв смисъл, и това просто ми изкара акъла. Мисля — знам си — че когато си там, просто губиш връзка с целия външен свят и си създаваш някаква собствена вътрешна действителност. Това беше липсващото късче от кратката ти реч. Онази пролука между съзнанието за дълга ти, решението да не го изпълниш и усещането, че си постъпил правилно, въпреки че противоречи на онова, в което вярваш.

Тайсън си запали цигара.

— Продължавам мислено да се връщам там — започна той. — Опитвам се да почувствам всичко отново, да почувствам какво съм усещал, да си спомня какво съм мислел. Но колкото повече се стремя да го направя, толкова повече всичко ми се изплъзва. Смешното е, че най-живите и най-ясните ми спомени са от първите дни и седмици във Виетнам. Докато все още не бях загубил връзката с външния свят. Но с течение на седмиците, с всеки следващ месец, започнах да блокирам, да изкривявам представите си и най-вече да отричам всичко. Ние всички затънахме в отрицанието. Можехме да убием пет души сутринта, но на обед този случай вече не съществуваше. И ако някой убиеше селянин по невнимание, още преди да е презаредил пушката си, убитият се превръщаше във въоръжен до зъби виетконгец. Така че може би онова, което се е случило в болницата, не е онова, което Бранд каза или което Фарли каза, или което аз ти казах, или което Кели разказа на всички ни. Може би е било нещо друго. Може би, ако бях отишъл в щаба на батальона да се срещна с полковника и да му разкажа за случилото се, той щеше да ми каже, че съм се побъркал. Щеше да ми размаха доклада за сражението пред лицето, да ми покаже предложението за присъждането ми на Сребърна звезда и да ми заповяда да се взема в ръце.

— Господи, Бен — каза Корва, — какво ужасно място беше това. Дали сега вече сме нормални?

— Не знам.

— Прав си. Между другото — каза Корва, — имам устно послание за теб от някоя си майор Керън Харпър. Искаш ли да го чуеш?

— Не.

— Добре.

Тайсън си дръпна от цигарата.

— Какво иска?

— Иска да ти кажа — отвърна Корва, — че днес в полунощ я освобождават от действителна служба. Казва, че би искала да те почерпи едно питие утре в някой от баровете в центъра на града по твой избор.

Тайсън се замисли за малко, после каза:

— Беше жена, по която можех да си падна.

— Беше си паднал. Но виж, това е друга история. Накарай я да те заведе в бара на някой хотел. И после, ако всичко върви както трябва, само ще трябва да посочиш нагоре.

— Отвратителен си — усмихна се Тайсън. — Ако се срещна с нея, искам и ти да дойдеш.

— Ще дойда. Ти също.

Тайсън го погледна, но нищо не каза. След няколко минути се обади:

— Тази Синдъл също не изглежда зле. Сигурно е от униформата. Кажи, защо униформите толкова ме привличат?

— Не знам. Попитай психоаналитика си.

— Психоаналитикът ми веднъж каза, че когато един войник отива на война, всичко му е простено предварително.

— Наистина ли? Бих искал да е сред членовете на съдебния състав.

— Той умря.

— Вярно.

И двамата погледнаха към часовниците си.

— Гладен ли си? — попита Корва.

— Не. — Тайсън си запали нова цигара. — Защо мислиш, че утре ще мога да се срещна с Керън Харпър в бара?