Обречен на мълчание

— Аз съм оптимист — отговори Корва. — Керън Харпър също. Но си мисля, че някои от съдебния състав биха искали да те пратят в затвора, просто за да покажат, че военните пет пари не дават за това защо не си изпълнил дълга си на офицер. Това е традиционният им подход. Те изправиха пред военен съд и онзи капитан Бачър, който капитулира при Пуебло. Щяха да изправят пред военен съд и Кастър, ако беше преживял клането. Военните се впускат в демонстрация на твърдост, когато е необходимо да проявят състрадание, и проявяват състрадание, когато трябва да проявят твърдост. Тяхната теза всъщност е: „Ние не живеем според представите на цивилните за добро и зло. Ние имаме свой собствен кодекс и свои изисквания“. Къде би могъл човек да има повече шансове да получи пет години затвор за това, че е заспал някъде в погрешно време и място?

— Мислих за това — кимна Тайсън. — Спраул всъщност им каза да бъдат снизходителни. Но той е съдия. И не е напълно част от офицерския състав. Офицерите от пехотата сякаш идват от някакъв друг свят. Не е ли така?

— Ще видим.

— Разкажи ми за войната, Корва. Отегчавам се. Разкажи ми за тунела и за Бронзовата звезда, която са ти дали.

— Бива — ентусиазирано започна Корва. — Пропълзях в този тунел, който ставаше все по-тесен и по-тесен, докато около мен не останаха повече от трийсет сантиметра свободно пространство.

— Това го знам.

— Добре. И така, включих миньорската си лампа и видях този жълт господин, и предположих, че е от Народо-освободителната армия, въпреки че не забелязах никакви пагони или нашивки на яката на черната му пижама. Затова се пресегнах към джоба си — беше много тясно, не забравяй — извадих пластмасовата си карта и набързо преговорих Бойният устав на не…

Тайсън се разсмя.

— Не ми се смей. Това е съвсем сериозно. И така, бях стигнал до шесто или седмо правило и като че ли открих каквото ми трябваше. — „Среща с жълто лице в тъмен тунел“. И там пишеше „Първо стреляйте, а после му поискайте паролата.“ И аз…

На вратата се почука и Тайсън погледна към часовника на стената. Беше дванайсет и пет. Обядът. Вратата се отвори, сержант Ларсън влезе в кабинета и спомняйки си какво се беше случило миналия път, веднага каза:

— Съдебният състав е достигнал до определяне на присъдата. Бихте ли ме последвал, сър?

Тайсън бързо стана, сграбчи фуражката си от бюрото и излезе през вратата, преследван от Корва и Ларсън. Те тръгнаха забързано по коридора, завиха и влязоха в църквата. Тайсън отиде направо при масата на защитата и застана прав зад нея. Корва го настигна и зае мястото си до Тайсън.

Тайсън погледна към пейките на зрителите и видя, че наполовина бяха празни. Изглежда никой не беше очаквал всичко да стане толкова бързо. Но Марси, Дейвид и майка му вече влизаха, съпроводени от дежурните военни полицаи. Други хора също забързано идваха в църквата.

Пиърс, Уейнърт и Лонго седяха на местата си, но за пръв път върху нея нямаше книжа. Членовете на съдебния състав седяха стоически по местата си, без да разговарят помежду си, както правеха понякога, преди Спраул да влезе в залата. Дежурният сержант пристъпи в центъра на подиума и извика:

— Всички да станат.

Полковник Спраул влезе и отиде до амвона. Той погледна набързо към зрителите, поколеба се и каза:

— Откривам заседанието на съда. Пиърс стана.

— Всички страни в процеса, които присъстваха при закриването на заседанието, са налице и сега.

Спраул се обърна към полковник Муър:

— Предадоха ми, че сте стигнали до определяне на присъдата. Така ли е?

— Така е — отвърна полковник Муър от мястото си. Спраул се обърна към Тайсън:

— Лейтенант Тайсън, моля явете се при председателя на съда.

Тайсън се изправи и Корва стана заедно с него.

Все още имаше хора, които продължаваха да влизат в църквата, но не се чуваше никакъв шум, освен тихият тропот на стъпките им и плисъкът на водата под колелата на колите, които минаваха по мократа улица.

Тайсън прекоси застланото с червен килим пространство и отново застана точно срещу полковник Муър, който се изправи. Тайсън козирува и застана мирно. Полковник Муър го погледна право в очите и каза:

— Лейтенант Бенджамин Тайсън, мой дълг като председател на този съдебен състав е да ви съобщя, че съдебните заседатели, при закрито заседание, с изчерпателно и открито обсъждане и с тайно писмено гласуване, с пълно единодушие на всички членове, ви осъждат на уволнение от армията на Съединените щати и отнемане на всички плащания и облаги, които армията ви дължи или могат да произтичат от предишната и настоящата ви служба като действащ офицер от армията на Съединените щати.

В църквата не се чуваше нито звук, сякаш, помисли си Тайсън, някой беше изключил микрофоните. Той изчака да чуе още нещо, но нищо не последва, полковник Муър сякаш беше свършил, но не можеше да е така, и Тайсън остана да стои на мястото си, докато най-накрая полковник Муър седна.

Някой сред зрителите плачеше, всички бяха станали на крака. Тайсън осъзна, че Корва стои до него.

— Е, тук ли ще стоиш, или искаш да си отидеш вкъщи? — каза му той.

— Вкъщи. Искам вкъщи.