Обречен на мълчание

Тайсън си погледна часовника. Указанията към съдебния състав бяха продължили цели четирийсет и пет минути и сега вече всички думи, които биха могли да им окажат някакво влияние, бяха казани.

* * *

Бенджамин Тайсън гледаше мълчаливо през прозореца на кабинета на равин Уейц. Всички зрители бяха напуснали църквата и сега се разхождаха из поляните под хладното есенно слънце. Освен това имаше още няколкостотин души, събрали се от другата страна на пътя зад загражденията на военната полиция.

Корва си наля чаша кафе.

— Искаш ли да излезеш навън?

— Не.

— Искаш ли да видиш семейството си?

— Не — Тайсън продължи да гледа през прозореца. Корва се приближи до него и също погледна навън.

— Изглеждат подобаващо тихи. Изпълнени с уважение към онова, което става. Не беше чак толкова голям цирк все пак.

— Да. — Сцената всъщност му напомняше на почивка за пушене пред погребален дом — хората се запознават, от време на време някой бегло се усмихва. Всички са обърнали гръб на сградата, защото не искат да си спомнят какво ги е събрало. Последното слово всеки момент ще започне, затова никой не се отдалечава твърде много.

Корва обърна гръб на прозореца и застана до бюрото. Сипа си сметана в кафето.

— Доволен ли си от това как мина процесът?

— Предполагам, че когато те съдят по обвинение в убийство, този процес беше толкова добър, колкото човек би могъл да очаква — отговори Тайсън с нотка сарказъм в гласа си.

— Искам да кажа — малко нетърпеливо поясни Корва, — доволен ли си от начина, по който те представлявах?

— Ще ти отговоря след като чуя присъдата. — Тайсън забеляза, че в отношението на Корва прозираше някаква студенина. Предположи, че в отговора му се съдържа известен упрек. Стана му жал за Корва, който трябваше да чака тук с него. — Защо не отидеш да се поразходиш? — попита той.

— Искаш да кажеш, че съм уволнен?

— Не. Да се разходиш. На свеж въздух.

— Няма да направя и петнайсет крачки, и журналистите ще ме заобиколят и унищожат. Ще остана тук, докато ни извикат. Или до четири и трийсет. Но ако искаш да пушиш, отвори прозореца — рече Корва.

Тайсън отвори прозореца и осети студения полъх на мразовития есенен въздух.

— Колко мислиш, че ще продължи това? — Тайсън обърна гръб на прозореца.

— Процесът беше относително кратък — сви рамене Корва. — Няма много какво да обмислят, освен показанията на свидетелите. Могат да поискат запис на показанията.

— Колко ще продължи? — попита отново Тайсън, след като изчака известно време. — Дни? Часове? Минути? Имам ли време да си допуша цигарата?

— Обсъжданията на присъдата при военен съд обикновено са кратки. Има само едно гласуване и то е окончателно. — Корва замълча. — Смятам, че всички бяха взели решението си още преди да станат от местата си.

Тайсън разсеяно кимна.

— Няма смисъл да се правят, че мъчително са търсили решението си в продължение на дни — каза Корва. — Всъщност върху тях дори се оказва известен натиск да вземат решението си бързо. Те са офицери. Чули са делото. Имат си задължения. Предпочитат да се върнат в поделенията си и да си вършат работата, отколкото да стоят тук. Така че, за да ти дам точен отговор, допускам, че ще обявят присъдата преди четири и половина.

— Още шест часа — каза Тайсън, поглеждайки към стенния часовник.

— Да. Повече от достатъчно време.

— Нервен ли си? — насили се да се усмихне Тайсън.

— Притеснен.

— Ще се обърне ли късметът ти?

Корва се усмихна уморено, но не отговори.

Двамата приказваха известно време на различни несвързани с делото теми. Подходяща тема просто нямаше и всяко кратко отклонение в празнословни приказки неизбежно ги отвеждаше до нещо, за което не искаха да продължават да говорят. След час и половина Корва отвори вратата и помоли постовия да им донесе вестници и списания.

— Искам да те попитам още веднъж — каза той на Тайсън, — имаш право да се прибереш в жилището си — искаш ли да отидеш там?

— Не.

— Искаш ли да отидем да обядваме в клуба?

— Не. Не съм особено гладен. Но можеш да поръчаш да ни донесат нещо.

— Жал ли ти е за себе си?

— Не. Жал ми е за тебе. И за семейството ми.

— Да изпратя ли постовия да доведе жена ти тук?

— Не.

— А сина ти?

— Не. Нито майка ми, нито сестра ми, нито свещеника ми, никого. — Тайсън повиши глас: — Защо не можеш да разбереш, че не искам да виждам никого сега? Защо не можеш да разбереш, че ако видя някого… Не искам никой да ме вижда в това състояние… Човек няма ли право вече да страда достойно сам? — Той посочи Корва с пръст. — Ти би ли искал да имаш семейството си до себе си?

— Навярно бих, Бен — каза Корва с успокоителен тон. — Може би бих искал да имам тяхната подкрепа…

— О, по дяволите с подкрепата. Каква идиотска дума само.

Корва търпеливо въздъхна.

— Просто исках да съм сигурен, че разбираш, че това може да се окаже последния път… за известно време… когато можеш да говориш с тях… Без присъствието на охрана…

Тайсън започна да ходи напред-назад из малкия кабинет. Най-накрая каза вече по-спокойно:

— Не исках да си го изкарвам на тебе. Просто ти беше наблизо. Затова, иди си.

— Не, сър. Според моите убеждения, аз съм длъжен да съм с обвиняемия.