Обсидианова пеперуда

Спуснах лявата си ръка. Първо, трепереше толкова силно, че не знаех дали въобще ще мога да уцеля нещо с нея. Второ, не можех да продължавам да насочвам пистолет, щом нямаше да убиваме хора. И трето, ръката ме болеше.

— Имам ли думата, че ако ти дам подходящ дар, всички ще излезем оттук в безопасност?

— Ще приемеш думата на бивш затворник, търгуващ с дрога, водач на рокерска банда?

— Не, но ще приема думата на Улфрика на клана Счупено копие. Нея ще приема. — Имаше правила и ако той нарушеше думата си на Улфрик, щеше да загуби червени точки. Той би трябвало да е на доста несигурна почва, че да си позволи човек, независимо колко мощен беше в магията, варгамор, да го предизвиква. Не би си дал думата и после да я наруши, не и пред собствената си глутница.

— Аз съм Улфрик на клана Счупено копие и давам думата си, че всички ще си тръгнете оттук в безопасност, ако дарът ти си заслужава.

Не ми хареса формулировката на последното.

— Нямах време да се отбия до „Тифани” да взема нещо за госпожата. Не съм ходила и на лов по пътя от болницата дотук. Ченгетата се мръщят когато стреляш по животни в града. Мистичните глупости днес не ги разбирам.

— Тогава нямаш нищо, което да си струва — отвърна ми той, но изглеждаше объркан, като че ли беше сигурен, че имам някакъв подарък.

— Нека да видя какво има зад бара, и ще сваля пистолетите и ще ти поднеса дар. — опитах се да прибера „Файърстар”-а, но лявата ми ръка трепереше толкова силно, че не можах да си вдигна ризата и да го пъхна в панталона. За това ми трябваха две ръце. Което означаваше, че ще трябва да прибера „Браунинг”-а в кобура.

— Дадено — отвърна ми той. — Монстро*, ела и поздрави гостите ни.

(*исп. — чудовище)

То се надигна иззад бара като тънка линия бледа плът, като изгрев на полумесец, след това се появи и лицето. Беше женско лице, а едното око беше твърдо и изсъхнало като на мумия. Надигаха се лице след лице, кафяви и съсухрени, като върволица от чудовищни мъниста, навързани заедно с парчета от телата, ръце, крака и дебели черни върви като гигантски шевове задържаха всичко това заедно, държейки магията вътре. То се надигаше още и още, докато не се изправи като кула към тавана, извивайки се като гигантска змия, за да се взре надолу към мен. Преброих около четиридесет глави преди да им изгубя бройката, или по-скоро куража да ги броя.

Върколаците бяха отишли назад, като отлив, който отстъпва. Страхуваха се от нещото. Не ги винях.

Чух как Бернардо каза:

— Мамка му.

Олаф каза нещо на немски, което означаваше, че не наблюдава неговата част от стаята. Само Едуард остана безмълвен и на поста си, както винаги бдителен. Трябваше да призная, че ако върколаците бяха решили да ми скочат докато това нещо се издигаше над мен като някаква откачена змия, щях да съм бавна. Беше прекалено ужасно, за да остави място за каквото и да било друго.

Виждала съм нещо подобно само веднъж преди. Онова чудовище беше направено от най-могъщата вуду жрица, която някога съм срещала. Но нейното беше създадено от пресни зомбита и беше споено заедно като чудовищна топка плът. Чиста магия. Това беше съшито като чудовището на Франкенщайн и телата бяха точно толкова мъртви, изсушени, мумифицирани преднамерено, или в следствие на заклинание.

Бавно преместих поглед към Ники Бако, който все още лежеше на бара, със запушена уста, вързан и окървавен. Чух гласа си все едно идваше отдалеч:

— Защо, Ники, ти лошо, лошо момче? — Шегувах се, а ми се искаше да опра пистолета си в главата му и да го отнеса. Някой неща не се правят. Някои неща просто не ги правиш.

— Виждаш защо е още жив — каза ми Улфрик.

— Прекалено е могъщ, за да се отървеш от него — отвърнах аз, а гласът ми продължаваше да е странно отдалечен, сякаш не се концентрирах върху това, което казвам.

— Използвах го като заплаха. Трябваше да използва магията си върху вълци, които не се държат добре, и те щяха да се превръщат в това, което виждаш. Щеше да ги прикрепи към „монстро”. Но вълците ми сега се страхуват от него повече, отколкото от мен.

Продължавах да кимам, защото не се сещах за нещо подходящо, което да кажа. Живи, те са били живи, когато Ники е направил своята магия. Хрумна ми наистина гадна мисъл. Някак си изглеждаше грешно да прибера оръжията, но ръцете ми трябваха за други неща. Вдигнах ризата си и прибрах „Браунинг”-а на мястото му, макар че не стана толкова плавно, колкото щеше да бъде с познат кобур. Но лявата ми ръка беше направо заминала. Трябваше да си вдигна ризата с дясната и много внимателно да пъхнах „Файърстар”-а в предната част на панталона си. Дори и след като си изпразних ръката, тя все още продължаваше да трепери неконтролируемо. Не можех да направя нищо друго, освен да я оставя да се успокои и да спре от самосебе си. Притиснах ръката си към тялото и тръгнах към чудовището.