Обсидианова пеперуда

— Повечето хора, с които се разправям, не се интересуват от пари.

Улфрика се провикна към мен през протягащите се вълци. Устата му беше в кръв, а добре оформените му брада и мустаци напоени с нея. Той се взря в мен със златистите си очи и каза:

— Ако искаш да говориш с Ники, заповядай.

— Благодаря ти, Улфрик — отвърнах. Скочих от бара и се наложи Едуард да ме хване, иначе щях да падна. Скорошната кръвозагуба отгоре на всичко беше последното, което ми трябваше. Махнах му да се отдръпне и той не спори.

Едуард махна превръзката от устата на Ники и се отдръпна назад, давайки ни илюзията за уединение, въпреки че знаех, че всеки вълк в стаята ще чува какво си казваме, дори и да шепнем.

— Здрасти, Ники. — казах.

Наложи му се да опита два пъти докато каже:

— Анита.

— Бях тук преди десет. — Сложих ръцете си на бара и опрях брадичката си в тях, така че щеше да му се наложи да се поизпъне. Движението ми причини болка в гърба, но по някаква причина исках очите ми да са на нивото с неговите. Огромната импровизирана превръзка изглежда пречеше, но исках да държа ръката си нависоко. Ники изглеждаше дори по-зле отблизо. Едното му око беше напълно затворено, почерняло и кървясало. Носът му изглеждаше счупен, от него излизаха кървави мехурчета, когато дишаше.

— Той се върна в града по-рано.

— Това го разбрах. Бил си много лошо момченце, Ники. Вбесил си своя Улфрик, играл си си на игрички зад гърба му, а си само човек, дори не си и върколак, накрая и това нещо. Това не е вуду. Как, по дяволите, направи такова нещо?

— По-стара магия от вудуто — отвърна ми той.

— Какъв вид магия?

— Мислех, че искаш да си говорим за чудовището, което убива невинни? — Гласът му беше напрегнат, изпълнен с болка. По принцип съм против мъченията, но точно в този момент не можех да намеря в сърцето си достатъчно съжаление към Ники. Бях видяла творението му и усетих мъката в неговите части. Не, просто не можех да намеря грам съчувствие в себе си към Ники. Никога нямаше да поеме количеството болка, за да се реваншира за това, което беше направил, поне не и приживе. Адът би бил доста гадно местенце за Ники Бако. Доверявах се на небесата да проявят по-добро чувство за правосъдие и ирония от мен самата.

— Добре, какво наистина знаеш за съществото, което се вихри наоколо? — попитах.

Той лежеше на бара, китките и глезените му вързани едни за други, кръв се процеждаше от устата му, а говореше все едно беше се настанил зад някое бюро. С изключение на слабите стенания, които издаваше от време на време и които разваляха ефекта.

— Почувствах го още преди години, може би десет. Усетих как се събужда.

— Какво имаш предвид с това „събужда”?

— Почувства ли го вече в съзнанието си? — попита ме и сега вече чух страха в гласа му.

— Да — отвърнах.

— В началото беше лениво, сякаш беше заспало или затворено, в летаргия за много дълго време. Става все по-силно от година на година.

— Защо не каза на полицията?

— Преди десет години в полицията нямаше екстрасенси и вещици, които да работят там. А аз вече имах досие. — Той се изкашля и изплю малко кръв и един зъб на бара. Това ме накара да си изправя главата и принуди Ники да се извърти малко. — Какво трябваше да им кажа— Че там някъде има нещо, един глас в главата ми, и той става по-силен. Още повече, че не знаех на какво е способно. Не знаех какво е.

— Какво е?

— Бог.

Вдигнах вежди.

— Някога е било почитано като бог. Иска да бъде почитано наново. Казва, че боговете имат нужда от дарове, за да оцелеят.

— Разбрал си всичко това от глас в главата си?

— Прекарах десет години с това нещо, което ми нашепва в главата. Ти какво успя да научиш за толкова малко дни?

Обмислих казаното. Знаех, че убива, за да се храни, а не само за спорта. Въпреки че се наслаждаваше на клането, това също го усетих. Знаех също така, че едновременно се страхуваше от мен и ме искаше. Страхуваше се от още един боравещ със смъртта на срещуположната страна, но искаше да изпие силите ми и щеше да успее, ако Леонора не го беше спряла.

— Защо точно сега започна да избива хора— Защо след десетилетие?

— Не знам — каза той.

— Защо разфасова едните, а одира другите?

— Не знам.

— Какво прави с частите от тела, които отнася от местопрестъпленията? — Това беше подробност, която полицията не би желала да споделям с някой извън разследването, но повече исках да получа отговори, отколкото да съм предпазлива.

— Не знам. — Той се изкашля наново, но не изплю нищо. Добре. Ако продължаваше да плюе кръв, щях да се притесня за вътрешни наранявания. Не бих искала да ми се налага да убеждавам глутницата да го заведе в болница. Не мисля, че бих извадила късмет с това.

— Къде е то?

— Никога не съм бил там. Но разбрах, че това, което убива хора не е богът. Той все още е затворен там, където беше и от началото. Неговите слуги са извършили убийствата, не той.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Казвам, че ако си мислиш, че сега имаш проблеми, още нищо не си видяла. Мога да го усетя в тъмното, лежи надут като кърлеж, пълнещ се със сила. Когато се напълни достатъчно, че се въздигне и тогава ще настане истинският ад.