Не можех да го застрелям, но имаше и други възможности. Насочих се към групата от дървета. Казвайте каквото искате за Ръсел, но той можеше да бяга, защото можех да чуя, че го прави. Нямаше да ми даде достатъчно време да се скрия. Бягах покрай дърветата и знаех, че не мога да го надбягам. Адреналинът вече беше започнал да спада и жегата се обви около мен като ръка. Днес не бях в състояние за дълга гонитба. Трябваше да прекратя това и то скоро.
Забавих съвсем малко, първо, за да пестя енергия и второ, за да позволя на Ръсел да навакса по-скоро. Поех дълбоко дъх и се подготвих. Знаех какво исках да направя. Но тялото ми трябваше да го направи. Не можех да се колебая заради гърба ми или заради ръката ми, или нещо друго, което ме болеше. Рискувах и хвърлих бърз погледнах назад и Ръсел почти беше ме беше настигнал, почти беше до мен. Ритнах го съвършено точно, право в топките. Направих го без да се двоумя, почти без да съм го планувала, позволявайки на собствената му инерция да го доведе при мен. Сблъсъкът ме запрати назад подскачайки и направих това, което все още не бях усъвършенствала в клас, ударих с ритник със завъртане там, където си мислех, че ще е лицето му, където и беше. Той рухна, сграбчвайки себе си и падна на колене. Стоеше на четири крака, клатейки глава, но не изпадна в безсъзнание. По дяволите!
Чу се вик от върха на склона.
— Не ги виждам.
Имаше дълго парче от посивяло дърво на дъното на коритото. Вдигнах го и го ударих силно два пъти. Той най-после се свлече на земята и не помръдна. Нямах време да проверя за пулс. Коритото продължаваше напред приблизително деветдесет метра, преди храстите да запълнят края му. Имаше място в купчината, което се беше отмило повече от останалото. Изглеждаше като плитка пещера. Имах стотна от секундата да реша накъде да тръгна. Изкарах ножницата от задния си джоб и заедно с ножа я хвърлих колкото можах, по далеч в храстите. Тръгнах към пещерата, катерейки се на ръце и крака като маймуна, като стоях приведена. Бях в тъкмо се бях поуспокоила, когато чух мъжете да слизат по наклона.
— Не ги виждам — каза първият мъж.
— Отидоха в тази посока — каза женски глас. Не мислех, че има две жени от лошите. Това означаваше ли, че имаше един въоръжен по-малко при Едуард и другите— Оставих мисълта да отмине. Имах си мои собствени проблеми.
Камъни се спуснаха по надвисналата скала като сух водопад. Поне един от тях идваше директно над мен. Дали таванът на малката пещера щеше да удържи тежестта— Съжалих, че съм се скрила. Но коритото се простираше открито вапред прекалено надалеч. Никога нямаше да успея да стигна до мястото, където започваха храстите. Просто не бях толкова бърза днес. Ако си бяха помислили, че съм тръгнала в тази посока и не бяха ме видели, значи е бил добър план. Ако се обърнеха и ме забележеха, беше лош план. Чух ги да идват, но гласът на мъжа беше точно над мен. Това ме накара да подскоча. Би трябвало да е стоял точно от дясната страна на покрива.
— Исусе, ето го Ръсел. — Той скочи в коритото и тръгна да бяга към поваления мъж.
Жената беше по-предпазлива, плъзгайки се в коритото, претърсвайки коритото нагоре и надолу. Беше толкова близо, че можех да се протегна и да докосна крачола на дънките?. Сърцето ми бумтеше в гърлото, но спрях да дишам. Задържах дъха си, пожелавайки си да тръгне към мъжа, да се махне и да не поглежда назад.
— Жив е — каза мъжът. След това се изправи и се придвижи към ножницата, която бях хвърлила. — Тръгна насам — Той тръгна към храстите.
Жената започна да върви към него.
Той вече беше при храстите, промушвайки се в тях.
— Мори, по дяволите, не отивай там. — Наложи и се да подтичва, за да има някакъв шанс да го настигне. Не погледна назад, за да ме види свита в дупката. Когато широкият и гръб изчезна в храсталака и чух мъжът да проклина, изпълзях от дупката и започнах да се изкачвам по склона на четири крака. Ако жената и Мори дойдеха сега, щях да бъда спипана като черно петънце на бял списък хартия. Но те не дойдоха и успях да стигна върха на склона там, откъдето бях влязла, влачейки на корема си, за да лежа под храстите градински чай, които ограждаха предният двор на Едуард.
Нещо се плъзна от дясната ми страна и не беше човек. Змия. Змия се беше плъзнала по-навътре в храсталаците. Мамка му. Благодаря ти, мили Боже, че си отиде. Още един проблем и нямаше да мога да разреша и един. Разбира се сега всеки звук изглеждаше като от влечуго и като лазене по корем през гъстите храсти, миризмата на градински чай изпълваше горещия въздух, беше като кръг на ада. Продължих да чакам да чуя сухото трополене, което да ми каже, че съм изчерпала всичкия си късмет. Всяко клонче, което докоснеше крака ми, изглежда имаше люспи. Единственото нещо, което ме спря да изкрещя, беше знанието, че някой най-вероятно щеше да ме застреля, преди да разбере, че съм аз.