Обсидианова пеперуда

Завъртях се и там, насред тревата и храстите, стоеше огледало. Беше огромно огледало, с рамка с позлатени ръбове. Много антично, стил Луи ХIV*. Отражението ми беше стряскащо. Не бяха само дрехите. Косата ми беше вдигната на някаква сложна купчина, с плътни къдрици, спускащи се надолу тук-там. Изглеждаше прекалено много и осъзнах, че поне част от това нещо беше перука или поне кичури. Имах дори изкуствена бенка на бузата си. Очаквах че ще изглеждам смешно, но не бях. Изглеждах деликатна, като китайска кукла, но не бях смешна. Отражението ми потрепери, после се издължи и изведнъж в огледалото стоеше Жан-Клод, а моето отражение изчезна.

Той беше висок, слаб, облечен от глава до пети в бял сатен, в костюм, които отиваше на роклята ми. Златен брокат проблясваше по дължината на ръкавите и по шевовете на панталоните му. Бели ботуши, обхващаха коленете му и завършваха с големи панделки в бяло и златисто. Беше доста превзето облекло, женствено, ако използваме по-модерна дума, но той не изглеждаше превзет. Изглеждаше елегантен и спокоен, като мъж, който току що беше свалил вратовръзката си и беше облякъл нещо по-комфортно. Косата му падаше на дълги черни букли. Само деликатната мъжественост на лицето му и среднощно сините му очи изглеждаха нормални, познати.

Поклатих глава и тежестта на косата направи движението неприятно.

— Аз определено се махам оттук — и аз започнах да се протягам, за да разкъсам съня.

— Чакай, моля те, ma petite. Истина е, имам предупреждение за теб. — Той погледна нагоре, сякаш огледалото му се струваше като някакъв вид затвор. — Това е, за да знаеш, че не ще те докосна. Дойдох само, за да поговорим.

— Тогава говори.

— Господарят на Албакърки ли беше този, който те нарани?

Въпросът звучеше странно.

— Не, Ицпапалотл не ме е наранила.

Той се присви при името й.

— Не използвай името й на глас в този сън.

— Добре, но тя не ме е наранила.

— Но си срещнала с нея? — попита той.

— Да.

Той изглеждаше объркан, вдигна една бяла шапка и я плесна в крака си, сякаш по навик, въпреки че никога преди не го бях виждала да прави нещо такова. Но пък и в такива дрехи го бях виждала само един път досега, а тогава се биехме за животите си, така че нямахме кой знае колко време да забелязваме дребните подробности.

— Албакърки е табу, забранен. Висшият Съвет го постави извън допустимите граници за всички вампири и техните слуги.

— Защо?

— Защото Господарят на града е убил всеки вампир или слуга, който е влязъл в града през последните петдесет години.

Зяпнах го.

— Шегуваш се.

— Не, ma petite, не се шегувам. — Изглеждаше притеснен, дори уплашен.

— Не е опитала нищо враждебно, Жан-Клод, честно.

— Значи има причина за това. Полицията беше ли с теб?

— Не.

Той поклати глава, плясвайки отново с шапката по крака си.

— Тогава иска нещо от теб.

— Какво би могла да иска тя от мен?

— Не знам. — отново плясна с шапката и се втренчи към мен през стъклената стена.

— Наистина ли е убила всеки вампир, който просто се е случило да преминава през града?

— Oui*.

/*Да, от френски/

— Защо Съветът не е изпратил някой да й нарита задника?

Той погледна първо надолу, после нагоре, а страхът пак се беше завърнал в очите му.

— Вярвам, че Съветът се страхува от нея.

След като бях срещнала лично трима от членовете на Съвета, това изказване накара веждите ми да се вдигнат толкова високо, колкото можеха.

— Защо— Искам да кажа, знам че е силна, но не е чак толкова силна.

— Това не знам, ma petite, но знам, че предпочетоха да обявят територията й за забранена зона, отколкото да се бият с нея.

Това си беше откровено страховито.

— Щеше да е хубаво да знам това, преди да дойда тук.

— Знам, че държиш на личния си живот, ma petite. Не се свързвах с теб през всичките тези дълги месеци. Уважавах решението ти, но между нас е важен не само любовният ни живот или липсата му. Ти си моят човешки слуга, независимо дали искаш или не. Това означава, че не можеш просто така да навлезеш в територията на друг вампир, без никаква дипломация.

— Тук съм по полицейска работа. Мислех че мога да навляза на чиято и да е територия, стига да е по полицейска работа. Тук съм като Анита Блейк, експерт по свръхестественото, а не като твой човешки слуга.

— Обикновено, това е точно така, но Господарят, в чиито земи си, не се подчинява на нарежданията на Съвета. Тя е закон сама по себе си.

— Какво означава за мен това, тук и сега?

— Вероятно тя се страхува от човешките закони. Вероятно няма да те нарани, от страх, че хората ще я унищожат. Твоите пълномощия могат да са много ефективни от време на време. Или просто иска нещо от теб. Срещнала си я. Какво мислиш?

Отговорът се появи на устните ми, преди да успея да помисля за него.

— Сила, тя е привлечена от силата.

— Ти си некромант.

Поклатих глава и отново декорациите ме накараха да се чувствам неудобно. Затворих очите си в съня и когато ги отворих, косата ми просто си висеше около рамената ми, както обикновено.

— Косата беше тежка.

— Би могла да е — каза той — Щастлив съм, че остави роклята. Не мога да ти кажа от колко отдавна желая да те видя в нещо подобно.