Обсидианова пеперуда

Едуард им каза, че Харолд и мъжете му са ни налетели и са се опитали да ни разпитват за убийствата. Маркс намери това за очарователно. Едуард е знаел, че ще стане така. Да, Тед Форестър щеше да повдигне обвинения за нападение. Всеки добър гражданин щеше. Имаше достатъчно белезници за всички.

— Има още двама там някъде — каза Едуард с най-добрия си услужлив глас.

— Има един в безсъзнание в коритото в тази посока — казах аз.

Всички ме погледнаха. Не ми се наложи да се преструвам, че ми е неудобно. — Преследваше ме. Помислих си, че ще убият останалите. — Свих рамене и трепнах. — Той е жив. Това прозвуча като извинениее дори и на мен.

Повикаха още мъже, за да претърсят околността. Повикаха линейка за Харолд, Нют и Ръсел, когато го намериха. Бях седнала на земята, чакайки всички да си свършат работата. Използвах и двете си ръце, за да се подпра. Сега, след като спешният случай изглежда приключи, не се чувствах особено добре.

Маркс ми крещеше.

— Напуснала си болницата против нарежданията на доктора! Не ми пука, но искам показания. Искам да знам точно какво се случи в болницата.

Погледнах нагоре към него и изглеждаше по-висок, отколкото беше, някак по-далечен.

— Да не би да казвате, че всичките тези светлини и сирени са били, защото сте ми бил ядосан, заради това, че съм дала показания преди да изляза от болницата?

Лицето му цялото се изчерви и знаех, че точно заради това е било. Един от униформените повика:

— Лейтенант.

— Искам тези показания днес. — Той се обърна и тръгна. Надявах се да не се върне.

Рамирес коленичи до мен. Той носеше обичайното, риза с навити ръкави, отпусната раирана вратовръзка около разкопчана яка.

— Добре ли си?

— Не — казах аз.

— Отидох в болницата днес и теб вече те нямаше. Онази вечер асансьорът беше изключен, заради пожарната аларма. Трябваше да се върна назад и да тръгна по стълбите, и да дойда зад теб. Затова закъснях. Затова не бях до теб. — За да бъде това първото нещо, излязло от устата му, трябва доста да го е човъркало. Това ми хареса.

Успях да изкривя уста в нещо като усмивка.

— Благодаря, че ми каза. — Беше ми толкова топло. Дворът изглежда плуваше в горещина, сякаш гледах света през вълнообразно стъкло.

Той докосна гърба ми, мисля за да ми помогне да стана. Той дръпна ръката си от тениската. Ръката му беше кървава. Той коленичи, използвайки една ръка, за да вдигне тениската. Беше толкова напоена с кръв, че трябваше да я отлепи от кожата ми.

— Исусе и Йосиф, какво по дяволите си си причинила?

— Дори не боли вече. — Чух се да казвам от далеч, после се плъзнах в ръцете му, в скута му. Чух някой да вика името ми и накрая припаднах.

Събудих се в болницата. Доктор Кънингам се беше надвесил над мен. Помислих се „Трябва да спрем да се срещаме по този начин”, но дори не се опитах да го кажа на глас.

— Загубили сте кръв и сте разкъсали шевовете си. Мислите ли, че бихте могли да останете тук достатъчно дълго, за да мога в действителност да ви изпиша този път?

Мисля, че се усмихнах.

— Да, докторе.

— В случай, че ви хрумне някоя забавна идея да напуснете, съм ви упоил с достатъчно обезболяващи, че да ви накара да се чувствате наистина добре. Така че спете, а аз ще ви видя на сутринта.

Очите ми се затвориха веднъж, после се отвориха. Едуард беше там. Наведе се над мен и прошепна:

— Да пълзиш през храстите по корем, заплашвайки да отрежеш топките на мъж. Такъв упорит задник си.

Гласът ми прозвуча слабо дори на мен:

— Трябваше да спася твоя задник.

Той се наведе към мен и ме целуна по челото или може би съм сънувала тази част.

49

превод: Puh

редакция: Morridine

По някое време на втория ден в болницата, намалиха количеството на лекарствата ми и започнах да сънувам сънищата. Лутах се в лабиринт, направен от високи вечнозелени растения. Носех дълга, тежка рокля направена от бяла коприна. Под плата висяха някакви тежки неща, които го изтегляха надолу. Почувствах стягането на корсет под роклята и разбрах че това не беше мой сън. Не бих сънувала дреха, която никога не съм носила. Спрях да тичам през зеления лабиринт, погледнах нагоре към безупречното синьо небе и извиках:

— Жан-Клод!

Гласът му прозвуча, богат, прелъстителен. Можеше да прави такива неща с гласа си, каквито повечето мъже не можеха да направят с ръцете си.

— Къде си, ma petite— Къде се намираш?

— Обеща да стоиш далеч от сънищата ми.

— Почувствахме те да умираш. Почувствахме белезите да се отварят. Притеснихме се.

Знаех кои бяха „ние”.

— Ричард не нахлува в сънищата ми, само ти.

— Дойдох да те предупредя. Ако беше вдигнала телефона и ни се беше обадила, това нямаше да е необходимо.