Обсидианова пеперуда

докато успея да пропълзя болезнено сантиметър по сантиметър до самия край на храстите. Потях се и беше само от части заради жегата. Потта по гърба ми щипеше и знаех, че някои от по-гъстите струйки бяха кръв, а не пот. Можех да видя двора през последната преграда от градински чай. Нещата не се бяха подобрили.

Жената и новият мъж, Мори, бяха напуснали терена, но други бяха заели техните места. Държаха мъжете на колене. Олаф беше вплел ръце на плешивата си глава. Бернардо държеше здравата си ръка на своята глава, а гипсираната беше вдигнал толкова високо, колкото можеше. Едуард беше най-близо до мен. Нют беше толкова близо, че можех да забия ножа в крака му. Харолд говореше по мобилен телефон. Той махаше с една ръка, а пушката се мяташе другата. Той отдалечи телефона далеч от устата си и каза:

— Той казва да претърсим къщата.

— За какво? — попита един от новодошлите мъже, той имаше тъмна коса и револвер.

— За предмет, нещо, което момичето да е използвало срещу чудовището.

— Какъв вид предмет? — попита тъмният мъж.

— Просто го направете — каза Харолд.

Мъжът с тъмната коса измърмори, но направи знак и двамата мъже напуснаха, за да влязат през отворената врата на къщата. Едуард трябва да я е отключил за тях. Какво по дяволите се е случило, докато аз лазех през храстите?

Тримата мъже влязоха в къщата. Харолд все още говореше по телефона. Оставаше Нют и неговият четирдесет и пет калибров, а той дори не го беше насочил към ничия глава. Никога нямаше да имам по-добра възможност от тази. Всеки момент другите щяха да се върнат от коритото или къщата. Бих ми харесало поне да бях на колене и да забия ножа в жизненоважна област, но храстите бяха твърде гъсти. Никога нямаше да се надигна на колене, без да издам всякакви звуци.

Ако стрелях с пистолет, щях да привлека вниманието на всички. Мамка му. Имах два ножа. Имах една идея. Извадих острието от ножницата на дясната ми ръка, уверявайки се, че лявата ми ръка има добър захват. Кракът на Нют все още беше изкушаващо близо. Приех поканата, забих ножа, който взех от дясната си ръка, в крака срещуположен на пистолета му. Усетих острието да потъва в земята под обувката му, докато крещеше. Бях на колене зад него, когато се опита да се обърне и да насочи пистолета към мен, но той държеше насочен пистолета за някой, който стоеше от лявата му страна, а аз не бях там. Забих другия нож в горната част на панталоните му, от предната част на панталоните му, ръката ми беше между краката му и пропуснах. Не ударих плът. Мамка му. Помръднах острието на една страна у го усетих, но не беше порязан. Но стоеше много, много мирно.

Изсъсках:

— Не мърдай.

Той не помръдна. Стоеше като някакъв вид странна статуя. Харолд тръгна да върви към нас:

— Какво има, Нют?

Нют преглътна и каза:

— Н-нищо. Помислих, че видях змия.

Прошепнах:

— Добро момче, Нют. Ако искаш да задържиш семейните скъпоценности непокътнати, много бавно ми дай пистолета си. — Той остави чердирдесет и пет милиметровия да падне в ръката ми. Бях достатъчно близо, за да прошепна на Едуард:

— Какво искаш да направя?

— Повикай Харолд.

— Чу го, Нют — казах аз.

Мъжът не оспори.

— Ей, Харолд, можеш ли да дойдеш за секунда?

— Какво има сега, Нют? — Беше почти до Едуард, когато забеляза, че пистолетът на Нют беше изчезнал. Аз все още бях скрита зад по-голямото тяло на мъжа, дори острието беше скрито в плата на панталоните. — Какво по дяволите?

Бернардо изкара една от златните китайски пръчици от косата си и тя се превърна в острие, което беше забито в ръката на Харолд. Едуард го удари в корема, преви го на две и го обезоръжи. Той стоеше с пушката над него. Олаф и Бернардо се бяха изправили на краката си. Не знам какъв щеше да е планът после, защото чухме сирени. Полицейски сирени.

— Ти ли повика ченгетата, Харолд? — попита Едуард.

— Не ставай задник — отвърна Харолд.

— Анита — каза Едуард.

— Не съм им ги извикала аз. Все още държа насочен четирдесет и пет милиметров към теб, Нют. Не хитрувай. — Но извадих острието много внимателно и се изправих. Задържах пистолета му насочен към гърба му, но започвах да се съмнявам, че ще се наложи да застрелям някого. Сирените бяха почти при нас.

Тримата мъже излязоха от къщата с пистолети вдигнати на нивото на очите. Те погледнаха към Харолд видяха го на земята, а Едуард държеше пушката на рамото си и гледаше по дължината на цевта към тях. Очите им трепваха от ченгетата, които приближаваха с бърза скорост, обратно към Едуард. Хвърлиха оръжията си и преплетоха пръсти на главите си, без да им бъде казано. Съмнявах се, че беше първия път, в който трябваше да го направят.

Беше небелязана полицейска кола, следваше я белязана. Спряха от двете страни на черния пикап и четири ченгета се разпръснаха. Лейтенант Маркс, детектив Рамирес и двама униформени, които не познавах. Бяха насочили пистолети, но изглеждаха леко несигурни кои бяха лошите. Не можех да ги виня. Ние държахме всички оръжия.

— Детектив Рамирес — казах аз — слава на Бога.

— Какво става? — попита Маркс, преди Рамирес да може да ми отговори.