Обсидианова пеперуда

— Защо не ми каза всичко това преди?

— Първия път ти беше с полицията. Ако ме предадеш на нея, съм мъртъв. Видя какво съм направил. Дори няма нужда от заседатели.

Определено имаше право.

— Когато всичко това свърши, ще трябва да го разглобиш. Да освободиш душите им, съгласен ли си?

— Когато отново мога да ходя, съгласен съм.

Погледнах към краката му и видях, че под крачола му има издутина. Това беше костта на крака — фрактура, придружена с отворена рана. Господи. В някои моменти има толкова много камъни, които можеш да хвърлиш в толкова различни посоки, че просто не знаеш от къде да започнеш.

— Този бог има ли си име?

— Нарича се Съпругът на червената дама.

— Това не може да бъде фраза от английския език.

— Мисля, че знае това, което знаят жертвите му. Когато стигна до мен, вече говореше английски.

— Затова си мислиш, че е тук от дълго време.

— Мисля, че винаги е бил тук.

— Какво имаш предвид под „винаги”— Винаги като от вечността или винаги като много, много дълго време?

— Не знам от колко време е бил тук. — Ники затвори здравото си око, сякаш беше уморен.

— Добре, Ники, добре. — Обърнах се към Улфрика. — Истината ли казва?

Мъжът кимна.

— Не излъга.

— Добре, благодаря ти за гостоприемството и моля те не го убивай. Може да ни потрябва в близките няколко дни, за ни помогне да убием това нещо, да не говорим, че трябва да освободи душите на частите от глутницата ти.

— Ще престана с побоя.

Това беше най-близкото нещо, което можех да получа до „да, ще го пуснем да си върви и ще се убедим, че няма да наранява повече”.

— Чудесно, ще поддържаме връзка.

Едуард остана близо до мен, докато минавахме през вратата. Не ми предложи ръката си, но беше достатъчно близо, за да ми помогне, ако се спъна. Бернардо вече беше отворил вратата. Олаф просто ни наблюдаваше докато вървяхме към тях. Поспънах се малко на двете стъпала пред вратата и Олаф ме подхвана за ръката. Погледнах към очите му и това което видях не беше гордост или чест или уважение. Това, което видях беше … глад, толкова силно желание, че беше физическа нужда, глад.

Отблъснах се от него и оставих петно кръв на ръката му. Едуард беше зад мен, помогна ми да мина през вратата. Олаф вдигна ръката си към устата и я притисна към устните си като целувка, но правеше същото нещо, което бяха правили и вълците. Опитваше кръвта ми и тя му харесваше. Има всякакви видове чудовища. Повечето от тях копнеят за кръв. Някои, за да се хранят с нея, други за удоволствие, но и в двата случая си мъртъв.

48

Всички бяха тихи в колата. Олаф беше погълнат от собствените си мисли, за които не исках да знам подробности. Накрая Бернардо каза:

— Накъде?

— Моята къща — каза Едуард. — Не мисля, че Анита е в състояние за нещо друго днес.

За първи път не оспорвах. Бях толкова уморена, гадеше ми се. Ако можех да си намеря удобна поза, мисля че можех да съм заспала.

Излязохме от Албакърки и тръгнахме към далечните планини, сияйни и приветливи на сутрешната светлина. Пожелах си да имам чифт слънчеви очила, защото внезапно се почувствах нито приветлива, нито сияйна.

— Научи ли нещо, заради което си заслужаваше да излезеш от болницата по-рано? — попита Едуард.

— Научих това, че нещото си има име, Съпругът на червената дама. Крие се в някакво място, от което не може да се придвижва, което означава, че ако можем да го проследим, можем да го убием. — Просто за всеки случай добавих, защото имаха нужда да знаят. — Ники казва, че някога е било провъзгласено за бог и че все още се мисли за такъв.

— Не може да е бог — каза Бернардо. — Не и истински.

— Аз съм грешният човек, когото да питаш — казах аз. — Монотеист съм.

— Едуард? — Бернардо направи името му да прозвучи като въпрос.

— Никога не съм срещал нещо, което наистина да е било безсмъртно. Въпрос на време е да разбереш как да го убиеш.

В действителност бях срещала няколко неща, които изглеждаха безсмъртни. Може би Едуард беше прав, но съм виждала и неща, които все още не можех да разбера как се убиват. За мой късмет, нагата беше жертва на престъпление, а не от лошите, а ламията беше преминала на наша страна. Но до колкото знаех, и двете бяха безсмъртни. Разбира се, така и не натиках инцидентно граната в гащите им или не се опитах да ги подпаля. Може би не бях опитала достатъчно упорито. За доброто на всички ни, надявах се Едуард да беше прав.

Отбихме се по дългия път, който до колкото можех да кажа, водеше само към къщата на Едуард. Имаше по-стръмен склон, отколкото бях забелязала през нощта, достатъчно стръмен, че независимо от превозното средство беше недостъпен, освен ако не можеш да летиш. Бял пикап се появи зад нас и започна да ни следи.

— Познаваш ли ги? — попита Олаф.

— Не — отговори Едуард.

Успях да се обърна на седалката достатъчно, за да наблюдавам пикапа. Не се опита да ни настигне или нещо друго. Нямаше нищо нередно в пикапа, освен факта, че беше на пътя, който водеше към къщата на Едуард и не го разпознахме. Добавете към това, че и четиримата бяхме параноични заради професията си, и това ни изпълни с напрежение.

Едуард отби на обръщалото пред къщата си.