Обсидианова пеперуда

Застанах от другата страна на бара, взирах се в едно от тези изсушени лица. Устата му беше затворена и зашита. Не знаех защо. Поех си няколко пъти дълбоко дъх и от него ме лъхне миризмата на треви, но в по-голямата си част просто на обработена кожа и прах. Протегнах лявата си ръка. Дори и с превръзките и мускулните спазми, това все още беше ръката със силата, ръката, с която чувствах магията. Повечето хора имат ръка, с която усещат нещата по-добре, обикновено обратната на тази, с която пишат. Нямам представа какво правят тези, които си служат еднакво добре и с двете ръце.

От съществото напираше невероятно количество сила, но барът беше широк, а аз бях ранена, така че концентрацията ми не беше на ниво и все още не можех да си отговоря на въпроса, на който търсех отговора. Използвах дясната си ръка, за да подскоча и да седна на бара, след това застанах на колене. Имаше лице точно срещу мен и това лице имаше очи. Мъжка физиономия, мисля, с бледо сиви вълчи очи, впримчени в изсушеното, мумифицирано лице. Очите се втренчиха в мен и в тях имаше живот. Ходещите мъртъвци не показват страх. Знаех какво ще усетя още преди да протегна ръката си към лицето. Силата на Ники плъзна по мен като топло одеяло от червеи, гърчещи се по кожата ми. Това беше една от най-неприятните магии, които бях чувствала, нечиста, сякаш самата сила би започнала да яде плътта ти, ако стоиш твърде дълго близо до нея. Ето къде беше изчезнала силата на Ники и затова независимо колко сила събереше, пак да не би била достатъчна. Една толкова негативна магия, толкова зла е като наркотик. Трябва ти все повече и повече сила, за да направиш едно и също нещо, като резултатът за този, който прави магията, става все по-лош и по-лош.

Изпратих собствената си магия в тази каша, не за да направя нещо, а за да търся. Усетих хладния допир на душa и преди да успея да се отдръпна, силата ми се изкачи по тази върволица от уловена плът и душите заблестяха зад клепачите ми със студена бяла светлина. Никой от тях не е бил мъртъв, когато Ники им е причинил това. Не бях сто процента сигурна, че бяха мъртви и в момента.

Отворих очи и отдръпнах ръка от съществото. Силата му всмука ръката ми като невидима кал. Освободих се с почти доловим звук. Лицето на мъжа раздвижи изсъхналата си уста и произнесе на два пъти дълъг, сух звук.

— Помощ — каза той — помощ.

Преглътнах вълна от гадене и бях доволна, че съм пропуснала закуската. Пропълзях на една ръка и колене до Ники. Наклоних се над него и прошепнах:

— Изгарянето ще освободи ли душите им?

Той поклати глава.

— Ти можеш ли да освободиш душите им?

Той кимна.

Мисля си, че ако беше казал „да” на първия въпрос, щях да опра „Браунинг”-а в главата му и да го убия. Но ми трябваше, за да ги освободи и добавих това в списъка с нещата, които трябваше да свърша преди да напусна града. Но днес не можех нищо да направя за тях, освен да остана жива, и странно, да запазя Ники Бако жив. Това последното беше една от малките иронии в живота.

Седнах на бара, а краката ми се клатеха от ръба му, ръцете ми бяха скръстени на гърдите, замаяна от абсолютното зло. Бях видяла своя дял, но това беше почти върхът. Това беше почти върхът след всичко, което бях видяла в болницата. Труповете поне само ядяха телата, не душите.

— Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак. — каза Улфрика.

— По-близо си отколкото си мислиш — отвърнах му

— Къде ни е подаръка?— попита той.

— Къде е твоята лупа?

Той погали главата на един от вълците до краката му.

— Това е моята лупа.

— Не мога да споделя подаръка с някого в животинска форма — казах.

Той се намръщи и беше много близо до това да се разгневи.

— Трябва да ни почетеш.

— Това планирам да направя. — Навих ръкава на сакото си около лявата ръка. Трябваше да махна канията на китката си. Откопчах каишките, които прикрепяха острието, канията и всичко между краката си. Чудовището се рееше зад мен, надничайки любопитно. Това ме разсейваше. Не можех да ги спася днес, а не исках да го виждам, докато не дойде ред да го направя.

— Може ли да му заповядаш да напусне стаята?

Той погледна към мен.

— Страх ли те е?

— Мога да чуя как душите вътре викат за помощ. Малко е разсейващо.

Той погледна към мен и можех да видя как цветът на лицето му се отцеди от него.

— Наистина го имаш предвид.

Усмихнах се, но не така, сякаш ми беше забавно.

— Не си ли знаел, че затваря душите им вътре в това нещо?

— Каза ми, че е така. — Гласът му стана по-тих.

— Не си му повярвал— казах.

Улфрик погледна към нещото, сякаш го виждаше за пръв път.

— И ти не би повярвала на нещо такова, нали?

— Бих. — Свих рамене, прииска ми се да не бях и допълних — но все пак това е по моята част. Би ли го отпратил, моля те?

Той кимна и заговори бързо на испански. Съществото се сгъна надолу и започна да се влачи на ръце, крака и тела, като счупена стоножка. Седейки на бара видях как влезе във вентилационния капак зад него. Когато и последната част изпълзя от поглед се извърнах към Улфрика. Той все още изглеждаше пребледнял.