Обсидианова пеперуда

— Бако е единственият, който може да освободи душите им. Не го убивай, преди да го е направил.

— Не съм планирал да го убивам — отвърна ми.

— Това беше преди да разбереш. Не те познавам достатъчно добре, за да знам дали когато си тръгна няма да станеш прекалено праведен и да се опиташ да унищожиш злото. Не го прави, моля те, или ги обричаш на вечност в това състояние.

Той преглътна сякаш имаше проблеми със задържането на собствената си закуска.

— Няма да го убия.

— Добре. — Изтеглих ножа между коленете си с дясната ръка. — А сега се съберете в кръг, момчета и момичета, защото ще направя този номер само веднъж.

Настъпи раздвижване, докато вълците се местеха напред. Метнах едно око към момчетата, с които бях дошла. Не бяха вдигнали оръжията си, но ги бяха насочили към тавана или пода. Едуард гледаше вълците, Бернардо също ги гледаше, въпреки че изглеждаше блед. Олаф гледаше мен. Наистина, ама наистина не го харесвах.

— Отдавам чест на Улфрика и лупата на клана Счупено копие. Давам най-ценния от всички дарове на Улфрик, но понеже не съм истински лукой не мога да го споделя с лупата в настоящата— форма. Искрено се извинявам за това. Ако идвам отново насам, ще напазарувам по-добре. — Оставих ножа на бара и се наведох през ръба, докато достигна чиста чаша. Една от онези, ниски, дебели чаши, в които хората толкова обичат да си сипват уискито. Трябваше да се понапъна, за да седна обратно на бара, но успях да се справя с чашата в ръка. Оставих я от едната си страна и вдигнах ножа. Опрях острието в лявата си ръка точно над китката и се вгледах в непокътнатата, бледа и без белези кожа. Точно над него имаше белези от ноктите на вещица-превръщач и белег от изгаряне във формата на кръст, който сега беше поразкривен от следите от нокти, но това място беше все още чисто. Надявах се да не ми остане белег, но един повече голяма работа.

Поех си дълбоко дъх и срязах кожата с острието. През зяпащите вълци премина въздишка, а през няколко космати гърла и скимтене. Не им обърнах внимание. Знаех, че тълпата ще реагира. Продължавах да гледам кожата си и вредата, която току-що— бях нанесла. Раната не прокърви незабавно. Беше просто тънка червена линия, след това потече първата капка и от останалата част от раната тръгна червено ручейче надолу по ръката ми. По-дълбоко отколкото исках, но вероятно точно колкото трябваше. Задържах раната над чашата. Част от кръвта се изля извън ръбовете и потече по страните, но успях да я наглася така, че да отива вътре в чашата. Нямаше нужда дори да стискам раната, за да увелича кръвотечението. По-дълбоко отколкото исках, о да.

Улфрика се беше приближил, толкова близо, че тялото му докосваше краката ми. Вълкът, който беше представил като своя лупа мина напред, за да подуши коляното ми и той я удари. Удари я с опакото на ръката, както човек удря куче, което не харесва много. Къде беше Движението за Социално Равенство на Жените, когато ти трябва— Тя се сви към корема си, плачейки по кучешки, казвайки му с опашка свита между краката, че не е мислела нищо лошо.

Никой друг не се опита да мине напред. Ако лупата не можеше да споделя, останалите бяха по-умни и дори нямаше да се опитат.

Улфрика остана притиснат към краката ми.

— Остави ме да я взема от ръката ти. — Той гледаше към кървящата ми ръка, сякаш се събличах пред него, нещо повече от секс, повече от глад, и все пак нещо и от двете. Повдигнах ръката си, така че кръвта да се процежда надолу в бързи червени поточета, капещи в чашата. Погледът му проследи движението, както кучето— парче храна.

Истината беше, че ако оставех хора да ближат раната, щеше да ме разсее. Чрез белезите бях свързана с върколак и вампир. И двамата намираха кръвта за възбуждаща. Мислите, които ме изпълваха, когато споделях кръв с някого, бяха твърде примитивни, твърде непреодолими. Особено сега, когато щитовете ми бяха на парчета, не можех да рискувам.

— Дарът струва ли си? — попитах.

— Знаеш, че си струва — гласът му беше придобил характерната дрезгавост, която се проявява, когато сексът витае във въздуха.

— Тогава пий, Улфрик, пий и не я хаби. — Подадох му кървавата чаша. Той я пое почтително с двете си ръце. Отпи и гледах как гърлото му подскача, докато преглъща кръвта ми. Предполагам, че трябваше да ме притеснява повече, но не беше така. Вцепенеността се беше върнала— отдалечено, почти успокояващо чувство. Заопипвах под бара, докато намерих купчина чисти кърпички и ги притиснах до ръката си. За нула време се пропиха с червено.

Улфрика се беше напъхал обратно в глутницата с кръвта ми в ръце. Те го обградиха, докосваха го, милваха го, молейки да сподели. Той натопи пръстите си в почти празната чаша и ги задържа надолу, за да могат вълците да ги оближат.

Едуард дойде и застана близо до мен. Не каза нищо, само ми помогна да притисна раната, извади още кърпички иззад бара, и чист плат, за да ги завърже стегнато. Очите ни се срещнаха и той само поклати глава, а по устните му играеше слаба усмивка.

— Повечето хора плащат пари за информация.