Обсидианова пеперуда

— Всички да влязат в къщата, докато не разберем кои са.

Всички излязоха по-бързо от колата от мен, но тъкмо бях успяла да спра кървенето на ръката си. За мой късмет, Едуард имаше аптечка на задната седалка. Превързах се с голямо парче бинт и ножницата за китката беше натикана в джоба ми.

Едуард отключваше вратата. Олаф беше зад него. Бернардо в действителност ме изчака, сякаш бе пожелал да ми предложи помощ да сляза от колата, но се страхуваше да го направи. Всъщност се чувствах достатъчно зле, че нямах против да имам детегледачка, което говори колко наистина лошо се чувствах.

Чу се малък, остър звук, някой беше дръпнал затвора на пушка и всичко се случи наведнъж. Едуард беше извадил пистолета и го беше насочил по посока на звука. Пистолетът на Олаф беше изваден, но не беше насочен. Бернардо беше насочил пистолета си, използвайки вратата за прикритие. Трябва да призная, че пистолетът ми беше изваден, но не и насочен. Не бях свикнала с новия кобур и трябваше да вдигна тениската с ранената си лява ръка. По дяволите, бях бавна.

Харолд с белязаното лице се беше облегнал на далечния край на къщата на Едуард с мощна пушка, насочена към Едуард. Беше скрил почти цялото си тяло зад къщата и държеше пушката сякаш знаеше какво прави. Ако искаше да повали Едуард, щеше да го направи преди Едуард да повали него. Това, че Харолд не беше прострелял никого все още означаваше, че бяха дошли за нещо повече от това да убиват. Вероятно.

Харолд каза:

— Ако никой не се панира, никой няма да пострада.

— Харолд — каза Едуард, — кога, вие момчета, си платихте гаранцията? — Той все още се беше втренчил надолу към Харолд през дулото на неговия Барета. Почти можех да се обзаложа, че се целеше в главата на другия мъж, най-добрата му мишена за убиване от малкото, по което можеше да стреля. Едуард не стреляше за да ранява.

— Само Ръсел беше арестуван — каза Харолд, с пушка настанена удобно на рамото му.

като говорим за вълка. Ръсел дойде иззад ъгъла при Харолд. На носа му беше положен компрес с памук, покрит с превръзка. Бях счупила носа му. Супер.

— Мислех, че тероризирането на деца и жени отнема повече време от това — казах аз. Задържах пистолета зад отворената врата. Не исках да дам на някого извинениее да започне да стреля.

Високият тих Нют дойде от другата страна на къщата с голям лъскав револвер в ръцете си. Държеше го с две ръце, плъзгайки се бавно с кръстосана походка, което говореше, че знаеше какво прави. Имаше жена зад него, плъзгаща се като сянка. Беше висока около метър и осемдесет и потникът— показваше доста от раменете и ръцете— които можеха да накарат повечето мъже да изглеждат хилави. Само гърдите притиснати срещу блузата— показваха, че е доста надарена и без сутиен.

Олаф насочи пистолета си към тях. Бернардо се придвижи напред с неговия пистолет и жената се обърна към него. Олаф се извърна, когато Нют мина от другата страна пред него, като дълъг танц от разстояние. Жената и Бернардо бяха по-практични. Те стояха много малко отдалечени един от друг и се бяха втренчили един в друг над оръжията си.

Само Ръсел продължи да върви без да извади пистолет. Опитах да извадя моя и да го насоча към него. Той спря, но усмивката му стана по-широка и изражението в очите му стана по-лошо, като че ли имаше планове за мен и всички те бяха на път да се сбъднат.

— Застреляш ли ме, те ще застрелят приятелите ти. Ти си единствената, която шефът ни иска. — каза Ръсел.

— Но не сме тук да убиваме никого — добави Харолд много бързо, сякаш искаше това да бъде ясно. Ако аз се бях втренчила в цевта на пистолета, който държеше Едуард, и аз щях да поискам да бъда ясна.

Ръсел започна да върви към мен, въпреки че бях насочила браунинга към гърдите му.

— Шефът ни иска да говори с теб, това е всичко — каза Харолд. — Обещавам, че просто иска да говори с момичето.

Отстъпвах назад с вдигнат пистолет. Ръсел все още вървеше напред много уверено. Той нямаше да спре, освен ако не възнамерявах да го застрелям. Не искам аз да бъда първата, която ще започне да стреля. Щяха да умрат хора и не можех да контролирам кои точно щяха да са те.

Можех да чуя пикап, който скърцаше по чакъла. Направих единственото нещо, за което можех да се сетя, обърнах се и побягнах. Чух едно изненадано „Хей” зад мен. Но бях на ръба на склона и се спуснах надолу от другата му страна. Изведнъж не бях притеснена за това, че можех да разкъсам шевовете си или колко изморена бях. Сърцето ми беше в гърлото и открих, че не само можех да вървя без да падна, но и можех да бягам. Мозъкът ми изглежда работеше от бързо, по-бързо. Видях едно пресъхнало корито от река в подножието на склона и група дървета от едната страна. Плъзнах се в коритото плъзгайки се по камъчетата. Приземих се тежко на четири крака и се изправих бързо, преди да усетя първата струйка кръв по гърба си. Бях зад дърветата, когато чух Ръсел да се пързаля надолу по склона зад мен.