Обсидианова пеперуда

Термометърът изписука. Сестрата погледна малкото екранче, пусна ми една празна усмивка, която можеше да означава всичко и отбеляза:

— Чух, че днес се измъкваш оттук.

Погледнах нагоре към нея.

— Така е. Супер.

— Доктор Кънингам ще мине да те види, преди да тръгнеш. — Тя се усмихна отново.

 — Изглежда иска лично да наглежда изписването ти.

— Аз съм един от любимите му пациенти — казах.

Усмивката на сестрата повехна леко. Мисля че знаеше съвсем точно какво мислеше доктор Кънингам за мен.

— Би трябвало да дойде скоро да те види.

— Но със сигурност ме пускат днес, нали? — попитах.

— Така чух.

— Може ли да се обадя на приятел да дойде да ме прибере?

— Мога аз да им се обадя вместо теб.

— Ако ме изписват днес, не мога ли да получа един телефонен разговор? — добрият доктор се беше подсигурил да няма телефон в стаята ми, защото не искаше да се опитвам да работя, каквато и да е работа, дори и бизнес обаждания. Когато му обещах да не използвам телефон, ако просто ми даде един, той просто ме погледна, направи някаква отметка в тефтера си и излезе. Не мисля че ми повярва.

— Ако докторът каже, че може, ще ти дам телефон, но за всеки случай, дай ми номера и аз ще се обадя на приятеля ти.

Казах й номера на Едуард. Тя го записа, усмихна се и излезе.

На вратата се почука. Очаквах доктор Кънингам, но влезе детектив Рамирес. Ризата му днес беше в бледо бронзово. Разхлабената му вратовръзка беше тъмнокафява, с дребни бели и жълти орнаменти по нея. Носеше и кафяво сако, което пасваше на панталоните. Това беше първият път, в който го виждах изцяло облечен в костюм. Зачудих се дали ръкавите на ризата бяха навити нагоре под ръкавите на сакото. В ръка държеше букет лъскави балони с анимационни герои на тях. Върху тях пишеше неща като: „Оздравявай бързо” и „О, майчице”*. Това беше на балона с Мечо Пух. /*цитат от „Мечо Пух”, любимата фраза на Пух/

Трябваше да се усмихна.

— Ти вече ми прати цветя. — На масата до леглото седеше малка, но сладка кошничка, преливаща от маргаритки и карамфили.

— Исках да ти донеса нещо лично. Съжалявам, че не дойдох по-рано.

Усмивката ми поувяхна в ъглите.

— Такова извинениее обикновено е резервирано за гаджета или любовници, детектив. Защо се чувстваш толкова виновен.

— Още трябва да ти напомням да ме наричаш Ернандо.

— Още забравям.

— Не, не забравяш. Продължаваш да се опитваш да се дистанцираш от мен.

Изгледах го. Вероятно беше така.

— Може би.

— Ако бях твоят любим, щях ад те последвам до болницата и да бъда до теб всяка минута — каза той.

— Дори и в средата на разследване на убийство? — попитах.

Той има благоприличието да свие рамене и да изглежда смутен.

— Щях да се опитам да бъда тук всяка минута.

— Какво се случи, докато бях тук— Докторът ми се подсигури, че няма да разбера нищо.

Рамирес постави балоните до цветята. На края на балоните имаше една от онези малки тежести, които ги предпазваха да не отлетят.

— Последният път, когато се опитах да те видя, докторът ти ме накара да обещая да не говоря за случая.

— Не знаех, че си бил тук преди.

— Беше доста отнесена.

— Бях ли будна?

Той поклати глава.

Страхотно. Зачудих се колко ли други хора бяха измарширували оттук, докато съм била в безсъзнание.

— Изписват ме днес, така че мисля, че е безопасно да говорим за разследването.

Той ме погледна и изражението му ми беше достатъчно. Не ми беше повярвал.

— Никой ли не ми се доверява?

— Приличаш на повечето ченгета, които познавам. Никога не оставяш работата.

Вдигнах ръка в скаутски поздрав.

— Честно, сестрата ми каза, че ме изписват днес.

Той се усмихна.

— Видях гърба ти, нали помниш. Дори и да те пуснат, няма да се върнеш в разследването, не и лично, така или иначе.

— Какво— Трябва пак да гледам снимки и да слушам за разкритията на други хора?

Той кимна.

— Нещо такова.

— Да ти изглеждам като Ниро Улф*— Не съм момиче, което би си стояло в къщи, далеч от огневата линия.

Той се разсмя и смехът му все пак бе хубав. Един приятен, нормален смях. Не притежаваше нищо от сексуалната сила на смеха на Жан-Клод, но в някои отношения го харесвах повече, точно заради тази му нормалност. Но … но колкото и приятен и топъл да беше Рамирес, в главата ми стоеше спомена за съня на Жан-Клод. Можех да почувствам докосването на дланта му до моята, докосване, което оставаше по кожата ми, по начина, по който скъп парфюм остава в стаята, дълго време след като жената, която го е носила си е отишла.

Може би това беше любов, но каквото и да беше, бе трудно да намериш мъж, който би могъл да се състезава с него, без значение колко ми се искаше да намеря такъв. Изглеждаше така, сякаш когато той беше с мен всички останали мъже, с изключение на Ричард, сякаш избледняваха на заден фон. Това ли означаваше да си влюбен— Това ли— Искаше ми се да знам.

— За какво мислиш? — попита Рамирес.

— Нищо.