Обсидианова пеперуда

— Тази е от Карсънови и това е. Или никой от другите не е притежавал такова нещо, или не е помислил да го застрахова.

— Хората, които не са се опитвали да го застраховат, застраховали ли са другите си предмети?

— Да.

— По дяволите — казах. — Не разбирам много от тези неща, но знам, че е ценно. Защо не биха се опитали да го застраховат, ако са притежавалли нещо такова?

— Ако са мислели, че е несигурно?

— Незаконно— Защо биха си помислили такова нещо? — попитах.

— Може би, защото в двете къщи, при които можем да докажем, че са го притежавали, историята на това нещо — откъде са го получили — не е истинска.

— Какво имаш предвид?

— Нещо такова не изскача от нищото. Ако искаш да го застраховаш, то трябва да има история. Собствениците трябва да я докажат с документи пред застрахователната компания, а елементарно разследване показа, че хората, за които се предполага, че са го изровили и продали, не са чували никога за него.

— Компаниите са отказали да го застраховат.

— Да. — Имаше нещо в лицето му, подтиснато въодушевление, като на дете, което пази тайна.

— Криеш нещо. Какво?

— Знаеш ли какъв е Райкър?

— Той е иманяр. Нелегален дилър на антики.

— Защо би бил толкова заинтересуван от теб и този случай?

— Нямам идея. — Погледнах снимките в скута си. — Каваш, че той е продал тези неща на жертвите?

— Не той лично, но Тад Бромуел, синът тинейджър, е бил с майка си, когато се е сдобила с фигурката. Била е подарък за рождения ден на господин Бромуел. Купили са го от магазин, който често се свързва с Райкър. Там взимат антики и ги правят да изглеждат законни.

— Говорихте ли със собственика на магазина?

— Освен ако нямаш масичка за спиритически сеанси, няма да имаме възможност да говорим с него.

— Той е най-новата жертва — заключих.

Рамирес кимна, усмихнат.

— Правилно си разбрала.

Поклатих глава.

— Добре, Райкър е необичайно заинтересуван от случая. Искаше да ме види конкретно, заради него. Поне две от жертвите са хора, купили една от тези фигурки. Продавачът, който им ги е продал, също е мъртъв — вдигнах поглед към него — Това достатъчно ли е за разрешително за обиск?

— Вече претърсихме къщата му. Хората на Райкър са заподозрени за убийството на две местни ченгета. Не беше трудно да намерим съдия, който да издаде заповед за претърсване, заради глупостите, които натвориха при къщата на Тед.

— Какво, по дяволите, ви е позволила да търсите тази заповед— При къщата на Тед не казаха нищо за откраднати антики. Просто насочиха пистолети и казаха, че Райкър иска да говори с нас за случая.

— Заповедта беше за търсене на оръжия.

Поклатих глава.

— Тоест, дори и да бяхте намерили откраднати антики, нямаше да можете да ги използвате в съда.

— Това беше просто предтекст, за да претърсим къщата, Анита. Знаеш как стават тези неща.

— Намерихте ли нещо?

— Няколко оръжия, две без разрешително, но заповедта не ни позволяваше да разрушаваме стени или да чупим разни неща. Не можехме да дърпаме килими или да смъкваме рафтове. Райкър има таен сейф с артефакти, но не можехме да го намерим.

— Тед с вас ли беше по време на претърсването?

— Да, там беше — намръщи се той.

— Какво не е наред?

— Тед искаше да разбием някои от стените с чукове. Изглеждаше доста сигурен, че някъде на по-ниските нива има скрита стая, но не можахме да намерим начин да я отворим.

— А заповедта не ви позволяваше да разрушавате — казах.

— Не.

— Какво мислеше Райкър за цялата веселба?

— Доведе адвоката си да ни вика, че го тормозим. Тед се изправи пред лицето му, без да крещи, но съвсем близо до него и му поговори много тихичко. Адвокатът каза, че е заплашвал Райкър, но самият Райкър не потвърди. Не спомена какво му е казал Тед.

— Мислиш, че го е заплашил?

— О, да.

Не беше в стила на Едуард да заплашва някого, особено пред полицията. Случаят наистина му действаше на нервите.

— И какво, по дяволите, представляват тези малки фигурки?

— Никой не знае. Според експертите са ацтекски, но от много късен период, някъде след завладяването им.

— Чакай малко, искаш да кажеш, че са гравирани след като испанците са дошли и са наритали задниците на ацтеките?

— Не след, но горе-долу по това време.

— Кой беше експерта, който ги гледа?

Той спомена непознато за мен име от универсиТеда.

— Има ли значение кой беше?

— Мислех че използвате професор Далас.

— Маркс мисли че тя прекарва прекалено много време с нечестивите демони.

— Ако има предвид Обсидианова пеперуда, тогава съм съгласна. Маркс и аз сме съгласни по някакъв повод. Боже, това е почти плашещо.

— Значи и ти мислиш, че тя е несигурен източник?

— Мисля че Далас смята, че слънцето изгрява от задника на Итцпапалотл, така че да. Показвал ли си някоя от тези снимки на Далас?

Той кимна.

— Тази от Бромуел.

— Какво каза тя?

— Че е фалшива.

Повдигнах една вежда.

— Какво мисли другият експерт?

— Че разбира защо някой би помилил, че е фалшива, само по снимките. Фигурката има рубинени очи, а ацтеките не са имали достъп до рубини. Така че само по снимка, може да приемеш, че е фалшива.

— Чувам едно „но” — казах.