Обсидианова пеперуда

— Благодаря ти, междувременно ще можеш да ми разкажеш за случая.

— Никога не се предаваш, нали?

— Не и при разследване.

Рамирес излезе, клатейки глава, оставяйки ни насаме с доктора. Доктор Кънингам буташе и мушкаше, и най-накрая просто прекара ръце по гърба ми. Беше почти излекуван.

— Много е впечатляващо. Лекувал съм ликантропи преди, госпожице Блейк, и вие се лекувате почти толкова бързо.

Огънах лявата си ръка, опъвайки кожата, там, където още си личеше къде ме беше захапал одрания. Следата беше бледорозова и се превръщаше в хубав, обикновен белег, само че с няколко седмици по-бързо, отколкото би трябвало. Зачудих се дали и белегът нямаше евентуално да изчезне или щеше да се присъедини към вече съществуващите.

— Правих ти кръвни изследвания. Дори смъкнах малко от кръвта ти долу, в отдела по генетика и ги накарах да търсят за нещо нечовешко.

— Генетичната работа отнема седмици или месеци — отбелязах.

— Имам приятел в отдела.

— Явно добър — казах.

Той се усмихна и усмивката беше по-топла, отколкото би трябвало да бъде.

— Такава е.

— Значи съм свободна да си ходя.

— Да. — Лицето му отново стана сериозно. — Но все още искам да знам, какво, по дяволите, си ти.

— Няма да повярвате, че съм човек?

— Четирдесет и осем часа след второто ти нараняване, трябваше да махнем конците от гърба ти, защото кожата започваше да зараства над тях. Не, няма да повярвам, че си човек.

— Историята е прекалено дълга, докторе. Ако беше нещо, което можех да ви науча да правите на други хора, щях да ви кажа, но не е нещо такова. Може да приемете, че бързото лекуване е просто бонус към някои други, далеч по-малко приятни гадости, с които трябва да се справям.

— Освен ако другите гадости не са наистина ужасни, лекуването изравнява сметката. Никога нямаше да преживееш първоначалните наранявания, ако беше човек.

— Може би.

— Не може би — каза той.

— Радвам се, че съм жива. Радвам се, че съм почти здрава. Радвам се, че не ми отне месеци, за да се възстановя. Какво друго искате да ви кажа?

Намръщен, той преметна сТедоскопа през врата си, държейки краищата му.

— Нищо. Ще кажа кажа на детектив Рамирес, че може да ти разкаже за случая и че те изписваме днес. — Докторът хвърли поглед към цветята и балоните. — Беше тук за колко, пет дни?

— Там някъде.

Той докосна един балон, карайки го да подскача на въженцето си.

— Бързо работиш.

— Не мисля че аз съм тази, която работи бързо.

Той подръпна балоните още един път, така че те подскочиха и се раздвижиха като някакво подводно същество.

— Каквото и да е, приятен престой в Албакърки. Опитай да останеш здрава. — С тези думи той излезе и Рамирес се върна вътре.

— Докторът каза, че мога отново да обсъждам случая с теб.

— Аха.

— Няма да ти хареса. — изведнъж изглеждаше сериозен.

— Какво се е случило?

— Имаше ново убийство и не само че ти не си поканена на местопрестъплението, но и аз.

50

— За какво говориш?

— Маркс пое случая. Има право да използва ресурсите си, както му е удобно.

— Спри да използваш политическа реторика и ми кажи какво е направило пак малкото лайно.

Той се усмихна.

— Добре. Хората, назначени по случая са един от тези ресурси. Той реши, че ще има най-голяма полза от мен в стаята с доказателствата, където да преровя нещата, конфискувани от къщите на предишните жертви и да ги сравня със снимките и записите, които имаме от някои от къщите преди убийствата.

— Снимки и записи за какво? — попитах

— За застраховки. Много от нападнатите къщи, са притежавали достатъчно редки и антични предмети, че да ги застраховат, а това означава, че са имали нужда от доказателство, че на първо място са ги притежавали.

— Какви предмети открихте на последното местропрестъпление, на което бях, онова в ранчото?

Усмивката си остана същата, но не и очите. От приятни станаха хитри.

— Не е само, защото си готина. Харесва ми начинът, по който мислиш.

— Просто ми кажи.

— Имаше множество подобни предмети, след като повечето от хората са колекционирали местни неща или от тази част на юга, но нищо изключително. С изключение на това — той посегна зад гърба си, под сакото и измъкна кафяв хартиен плик, който сигурно е бил затъкнат в колана му под якето.

— Знаех си, че трябва да има причина, за да носиш сакото.

Той се разсмя. Разтвори плика и изсипа снимки в скута ми. Половината бяха полупрофесионални кадри на някакво малко гравирано парче тюркоаз. От пръв поглед исках да кажа майско, ацтекско, нещо такова. Все още не можех да ги различавам от пръв поглед.

Другата половина бяха няколко по-добри кадъра на въпросния предмет в дома на човека, който беше убит. Този, който беше използвал сол, за да спре същетвото. И серия от полароидни снимки, направени от всеки ъгъл.

— Взел си полароидите? — попитах.

Той кимна.

— Този следобед, след като Маркс реши, че няма полза от мен на местопрестъплението.

Вдигнах една снимка от първата серия.

— Тези са правени на дървена повърхност, при много по-добра светлина, естествена, мисля. Застрахователните снимки?

Рамирес кимна.

— На кого е било?

— Първата къща, която видя.

— Бромуелови — казах.

Той вдигна друга снимка.