Обсидианова пеперуда

— Доктор Мартинес го държа в ръка, разгледа го отблизо и мисли че е автентично, нещо, направено след пристигането на испанците.

— Не мислех че е правено нещо след пристигането на испанците. Те не бяха ли разрушили всичко?

— Явно не, ако тези са автентични. Доктор Мартинес каза че се нуждае от още тестове, за да е сто процента сигурен.

— Предпазлив мъж.

— Повечето учени са.

Свих рамене. Някои са. Други не.

— Така че за момента можем да приемем, че Райкър намира тези неща, продава ги на хора, които знаят или подозират, че са несигурни и продава останалите на магазини, които ги разпродават като законни. И сега нещо избива клиентите и се движи по следата обратно към Райкър. Той от това ли е уплашен?

— Звучи ми основателно — съгласи се Рамирес.

Започнах да разглеждам полароидните снимки. На тях беше снимана фигурата отпред и отзад, не бяха с добро качество, но поне бяха от всеки ъгъл. Изглеждаше сякаш фигурата носи броня или нещо такова. Ръцете й държаха някакви дълги плътни нишки.

— Според Мартинес, какво държи фигурата,?

— Не беше сигурен.

В краката й имаше скупчени хора, но те бяха слаби и кокалести, а не дебели и квадратни като самата фигура. Очите бяха рубини, устата й беше отворена и пълна със зъби. От нея стърчеше дълъг език и се стичаше нещо, което приличаше на кръв.

— Изглежда гадничко.

— Аха — Рамирес вдигна една от снимките от чаршафа и се вгледа в нея, докато говореше. — Мислиш ли, че това може да е нещото навън, което убива хората?

Погледнах към него.

— Истински ацтекски бог, излязъл навън и колещ хора?

Той кимна все още гледайки снимката.

— Ако имаш предвид истински Бог с главно Б, аз съм монотеист, значи не. Ако имаш предвиднякакъв вид свръхестествена гадост, асоциирана с този определен бог, тогава защо не?

Това го накара да вдигне поглед.

— Защо не?

Свих рамене.

— Очакваше ясно да или не ли— Не знам много за ацтекския пантеон, освен че повечето божества са големи и лоши, и изискват жертви, обикновено човешки. Нямат много неща в пантеона си, които да не са главни богове. Те са неща, които са достатъчно голями и лоши, че да не се бориш с тях. Или се опитваш да ги спреш с магия и жертвоприношения, или просто умираш. А каквото и да е нещото, което извършва убийствата, то не е чак толкова лошо.

Спомних си какво ми беше казал Ники Бако, че гласът в главата му бе все още в капан, че това, което извършваше убийствата, бе само един от подчинените му, а не истинското чудовище.

— Отново стана сериозна. Какво си помисли току що? — попита Рамирес.

Погледнах нагоре към него и се опитах да реша колко е ченге и колко би рискувал. Никога не бих могла да кажа тези неща на Долф. Той би използвал информацията само за строго полицейски работи.

— Имам сведения от информатор, чието име не искам да споменавам в момента. Но мисля че трябва да знаеш какво ми каза.

Собственото му лице стана официално.

— Легално ли получи тази информация?

— Не съм направила нищо нелегално, за да я получа.

— Не точно не — уточни той.

— Искаш ли я или не?

Той пое дълбоко въздух и го изпусна бавно.

— Да, искам я.

Предадох му какво ми беше казал Ники за гласа и за нещото, все още хванато в капан.

Приключих с:

— Не вярвам, че е истински бог, но вярвам че там навън има нещо, които са толкова ужасни, че някога, по някое време са им се кланяли като на богове.

— Да не би да ми казваш, че все още не сме видели най-лошото?

— Ако това, което убива е само последовател и господарят все още не е на свобода, тогава да, казвам че най-лошото тепърва предстои.

— Наистина ми се иска да поговоря с този информатор.

— Ти може и да се държиш нормално, но Маркс толкова бързо ще го подведе под отговорност, че никога няма да открием какво знае наистина. Веднъж щом заковеш някого с автоматична смъртна присъда, той веднага губи желанието да ти помага.

Погледнахме един към друг.

— Само за един от хората, с които разговаря досега, се говори за автоматична смъртна присъда. Ники Бако.

Дори не примигнах. Не е като да не знаех, че ще се сети. Бях готова за това, а и бях станала много добра в лъжите.

— Нямаш никаква идея с кого съм говорила, откакто съм пристигнала. Говорих с поне трима човека, които биха могли да бъдат обвинени за престъпления, за които се полага смъртна присъда.

— Трима? — направи го да звучи като въпрос.

Кимнах.

— Поне.

— Или си по-добра лъжкиня, отколкото си мислех, или казваш истината.

Продължих да гледам към него с празно, но сериозно лице. Дори очите ми бяха спокойни и срещаха погледа му без потрепване. Имаше момент, преди не чак толкова много време, когато нямаше да мога да го направя. Но това си беше за тогава, а аз не бях същия човек.

— Добре, ако има някакъв вид ацтекски бог там навън, какво ще правим с него?

Отговорът беше само един.

— Итцпапалотл трябва да знае какво е.

— Вече я разпитвахме за убийствата.

— Аз също.

Той ме погледна продължително и изпитателно.

— Ти отиде без полицейско подкрепление и не сподели какво си открила.