Обсидианова пеперуда

Начинът, по който го каза ме накара да започна да вадя неща от чантата. Черни дънки, черна тениска с висока яка, черни спортни чорапи, черни найкове, един черен кожен колан, черното ми кожено яке, намачкано, от стоенето сгънато два дни, черен сутиен, черни сатенени бикини — Жан-Клод беше оказал лошо влияние на дрехите ми — и под всичкото това беше Браунинга, Файърстара, всичките ми ножове, един допълнителен пълнител за Браунинга, две кутии с патрони и нови колани за презраменния кобур. Беше един от тези леките, найлонови колани, с кобур насочен за предно носене и вадене надолу, както го харесвах. Винаги имах нужда от кобур, насочен много остро надолу, за да не задирам гърдите си всеки път, когато вадех пистолета. Бях открила, че милисекундата, която губех заради острия ъгъл, се компенсираше от секундата, която губех, за да прекарам ръка пред гърдите си и да я свия, за да хвана пистолета. Скритото носене е изкуство на компромисите.

— Знам че харесваш кожа, но повечето от кожените ще трябва да бъдат преправяни като за теб. Каишките на найлоновите могат да бъдат скъсени веднага — каза Едуард.

— Мерси, Едуард. Липсваше ми екипировката ми. — Погледнах към него, опитвайки се да проникна зад неутралното бебешко синьо. — Защо толкова много амуниции?

— По-добре да ги имаш и да не ти потрябват — отговори той.

Намръщих му се.

— Да не би да отиваме на някое място, където ще ни трябват?

— Ако си бях помислил това, щях да съм опаковал миниузито и рязаната пушка. Това са обичайните неща, които носиш.

Изтеглих дългото острие, което нормално би стояло на гърба ми.

— Когато срязаха презраменния ми кобур, прерязаха и ножницата за това.

— Специална ли беше?

Кимнах.

— Така си и помислих, защото разпитах наоколо и никой нямаше ножница, която да побере нещо толкова голямо и то на гърба ти, особено когато вмъкна и колко дяволски тясна си между рамената.

— Беше ръчна изработка. — Сложих големия нож обратно в торбата, почти със съжаление. — Няма начин да го нося без ножницата му.

— Направих най-доброто, което можах.

Усмихнах му се.

— Не, страхотно е, наистина.

— Защо взимаме полицията с нас при Обсидианова пеперуда?

Казах му какво бях научила от Жан-Клод, без да уточнявам как бях получила съобщението.

— С полицията зад нас, тя ще знае че не става въпрос за вампирска политика и вероятно ще можем да излезем без да бой.

Той се облягаше на стената с кръстосани ръце. Бялата риза не лежеше съвсем гладко отпред. Пистолетът му си личеше, но само ако знаеш какво да търсиш. Кобур за колан или може би на клипс, защото пистолетът стоеше извън панталоните. Това обяснява защо бялата риза не беше загащена, а фактът, че под ризата има тениска, вероятно означаваше, че носи нещо, което би протрило кожата му, ако е на голо.

— Още ли носиш тази лента със стреличките за хвърляне? — попитах.

— Не можеш да я видиш, не и при разгащена риза — дори не се опита да отрича той. И защо ли би трябвало?

— Носиш тениска отдолу и ризата ти не е втъкната в панталоните. Знам че е отчасти, за да прикрива пистолета, но ти никога не носиш тениска, затова трябва да има нещо под ризата, което би те протрило без долната блуза.

Той се усмихна с доволна усмивка, почти горд, сякаш бях направила нещо умно.

— Нося още два истолета, нож и гарота. Кажи ми къде са и ще ти дам награда.

Очите ми се бяха разширили.

— Гарота. Дори и за теб това е малко прекалено психарско.

— Предаваш ли се?

— Не. За колко време трябва да позная?

— Имаме цяла нощ.

— Ако предположа грешно, ще има ли наказание?

Той поклати глава.

— Каква е наградата, ако позная къде е всичко?

Той се усмихна с онази прикрита, тайнствена усмивка, която сякаш казваше, че знае неща, които аз не знам.

— Наградата е изненада.

— Изчезни, за да мога да се облека.

Той докосна колана, който лежеше на леглото.

— Тази катарама не е била черна поначало. Кой я оцвети?

— Аз.

— Защо?

Той знаеше отговора.

— Защото така, ако съм навън по тъмно, катарамата няма да отрази светлината и да ме издаде. — Повдигнах ръба на бялата му риза, разкривайки голямата орнаментирана сребърна тока на колана му. — Това си е като проклета мишена след залез.

Погледна към мен, без да се опитва да свали ризата.

— Това е просто щипка върху истинската катарама.

Пуснах ризата обратно.

— Токата отдолу?

— Почернена.

Ухилихме се един на друг. Усмивките стигнаха до ушите ни. Харесвахме се един друг. Бяхме приятели.

— Понякога мисля, че не искам да съм като теб, когато порасна, Едуард, а понякога мисля, че е прекалено късно и вече съм такава.

Усмивката му угасна, оставяйки очите му в цвета на зимно небе и също толкова безмилостни.

— Само ти решаваш колко далеч си, Анита. Само ти можеш да решиш колко далеч ще отидеш.

Погледнах към оръжията и черното облекло като за погребение, чак до нещата, които докосваха кожата ми.

— Може би за начало мога да си купя нещо розово.

— Розово? — попита Едуард.

— Аха, нали знаеш, розово, като Розовата пантера.

— Като захарен памук — каза той. — Или като почти всичко, което жените си подаряват на празненствата за раждане на бебе.

— Кога си присъствал на такова нещо? — попитах.