Обсидианова пеперуда

Най-накрая преместих файърстара във вдлъбнатината на гърба ми. Така ме дразнеше, но иначе се забиваше злобно отпред. На гърба имам лека извивка, така че там винаги има малко повече място за пистолет, но не беше място, от което да можеш да го извадиш бързо. Нещо около структурата на женските бедра, правеше поставянето на пистолета там лоша идея. Това че оставих пистолета във вдлъбнатината на гърба си, трябва да ви покаже, точно колко стегнати бяха дънките. Със сигурност трябваше да се върна към редовния си график за фитнес. Лесно е да се отървеш от първите два килограма, следващите два са по-трудни и става още по-трудно след това. В средното училище бях пълничка, почти дебела, така че знам за какво говоря. За да не може никой тинейджър наоколо да възприеме грешна идея и да си помисли че съм някаква анорексичка, трябва да кажа, че бях 46 размер, при метър и петдесет височина. Наистина бях пълничка. Много мразя жени, които се оплакват че са дебели, когато всъщност са някъде към 40 номер. Всичко под 40 номер не е жена. Вече е момче с гърди.

Втренчих се в черното яке. Само два дни сгънато в чантата и имаше отчайваща нужда от химическо чистене. Реших да го нося преметнато през едната си ръка, така, поне на теория, щеше да се поизпъне. Нямаше нужда да крия оръжията, докато не стигнехме до клуба. Ножовете са незаконни, ако бях цивилна или полицай, но аз съм екзкекутор на вампири и мога да нося ножове. Джералд Малъри, дядото на нашия бизнес, беше свидетелствал пред подкомисия на сената или нещо такова, колко пъти ножовете са спасявали живота му. Малъри беше много харесван във Вашингтон. Там беше базата му. Така че законът беше променен, за да ни позволи да носим ножове, дори и много големи. Ако някой ме предизвика, всичко което трябваше да направя беше да плесна в лицето му екзекуторският си лиценз и това беше всичко. Разбира се това почиваше на предположението, че ченгето познаваше вратичката в закона. Не всеки патрулен полицай щеше да я знае. Но моето сърце е чисто, защото съм се съобразила със закона.

Едуард и Рамирес ме чакаха във фоайето. И двамата се усмихнаха и усмивките им бяха толкова идентични, че беше изнервящо. Може ли истинските добри момчета да станат, моля— Но усмивката на Едуард не потрепна. За разлика от тази на Рамирес. Погледът му се поколеба на ножницата за китката. Якето скриваше другата. Стигнах усмихвайки се до тях и моите очи също сияеха. Поставих ръка около кръста на Едуард и плъзнах ръка по пистолета, който мислех че е там, в гънката на гърба му.

— Обадих се за подкрепление — каза Рамирес.

Едуард, който ме беше прегърнал набързо със своята Тед прегръдка, ме пусна, макар че знаеше че съм намерила пистолета.

— Страхотно. Мина доста време, откакто за последен път посетих някой Господар на град, заедно с полицията.

— Как ходите обикновено? — попита Рамирес.

— Внимателно — отговорих.

Едуард обърна глава настрани и се закашля. Мисля че се опитваше да не се разсмее, но никога не можеш да си сигурен с Едуард. Може нещо просто му беше залепнало за гърлото. Гледах го как ходи и се зачудих къде, по дяволите, беше скрил третия пистолет.

51

Едно от нещата, които харесвах при сътрудничеството с полицията беше, че когато влезеш в някое заведение и поискаш да разговаряш с мениджъра или собственика, никой не спори. Рамирес показа значката си и поиска да говори със собственика, Ицпапалотл, също така позната и като Обсидианова пеперуда.

Управителката, същата тъмна, елегантна жена, която последния път беше завела Едуард и мен до масата ни, взе визитката на Рамирес, заведе ни до една маса и ни остави. Единствената разлика този път бе, че не получихме менюта. Двамата униформени останаха при вратата, но ни държаха под око. Бях си сложила намачканото сако, за да прикрия пистолетите и ножовете, но бях доволна, че клубът е тъмен, защото сакото беше виждало и по-добри времена.

Рамирес се наведе и попита:

— Колко дълго мислиш, че ще ни накара да чакаме?

Забавно как не попита дали ще ни накара да чакаме.

— Не съм сигурна, известно време. Тя е богиня, а ти току-що— нареди да се яви пред теб. Егото— няма— да позволи да побърза.

Едуард се беше наклонил на другата страна.

— Поне половин час.

Дойде сервитьорка. Рамирес и аз поръчахме кола. Едуард си взе вода. Светлините на сцената избледняха, след което станаха по-ярки. Настанихме се да гледаме представлението. Досега Сизър сигурно се беше излекувал, но не напълно. Така че или щеше да бъде друг превръщач, или съвсем друго представление.

На сцената имаше нещо подобно на изправен каменен ковчег, чийто гравиран капак, гледаше към аудиторията. Сегашната ни маса не беше толкова добра, колкото последната. Забелязах професор Далас на обичайната— маса, но този път беше сама. Изглежда не— пречеше.