Обсидианова пеперуда

— Не мисля, че е лично, по-скоро е като масова хипноза.— Отново погледнах към сцената и открих, че мъжът се беше свлякъл върху нея, оттласквайки се от ковчега веднага щом е придобил достатъчно сила за това. Опитваше се да се отдалечи с пълзене.

Пинотл се появи в увеличаващия се кръг от светлина. Мъжът изкрещя и вдигна ръце пред лицето си, сякаш за да се предпази от удар. Пинотл проговори и тъй като не викаше, явно ползваше някакъв микрофон.

— Научи ли се на смирение?— запита той.

Мъжът изхленчи и скри лицето си.

— Научи ли се на покорство?

Мъжът закима безспирно, като все още криеше лицето си. Започна да плаче със силни ридания, които разтърсваха раменете му. Бях отдалечена през три реда, а можех да го чуя как плаче.

Пинотл направи някакъв жест и здравеняците, които бяха отворили ковчега, излязоха на сцената. Повдигнаха ридаещия мъж, носейки го между себе си. Изглежда, краката му все още не се движеха, така че мъжете го носеха, като всеки от тях беше преметнал през раменете си по една ръка, а краката му се висяха над пода. Не беше дребен и човек отново придобиваше усещането колко силни бяха мъжете. Те също бяха хора, а не превръщачи.

Двама ягуарлаци в дрехи от петнисти кожи се появиха на сцената, а помежду си държаха друг човек. Не, не човек, а превръщач. Беше Сет. Беше съблечен само по прашката, която оставяше много малко на въображението. Дългата му руса коса беше разпусната, прорязана от ивици светлина и цвят. Не се бореше докато го водеха на сцената. Ягуарлаците го накараха да коленичи пред Пинотл.

— Признаваш ли нашата тъмня богиня като своя единствена и истинска господарка?

Сет кимна.

— Признавам.— Гласът му нямаше резонанса на гласа на другия мъж и се съмнявах, че хората отзад можеха да го чуят.

— Тя ти даде живот, Сет и е правилно да поиска да— го върнеш.

— Да— отговори Сет.

— Тогава аз ще бъда ръката— и ще взема това, което— принадлежи.— Той обгърна лицето на Сет с ръцете си. Движението беше внимателно. Двамата ягуарлаци пуснаха Сет и се отдръпнаха. Но останаха близо, почти сякаш се страхуваха, че би могъл да побегне. Но лицето му бе обърнато нагоре с почти блажено изражение, като че ли това беше прекрасно. Беше толкова изплашен да не бъде измъчван от четирите вещици на Ицпапалотл, а въпреки това сега изглеждаше почти примирен с това, което щяха да направят. Мислех, че знам и се надявах да греша. Бих искала за разнообразие да сгреша поне веднъж, когато очаквам нещо наистина отвратително да се случи. Би била приятна промяна.

Не беше бляскаво. Нямаше проблясък или светлина, или дори блещукане. По двайсет и няколко годишната кожа на Сет се появиха бръчки. Мускулите под нея започнаха да се свиват, като че ли страдаше от изтощаваща болест, но това, за което трябваха месеци, ставаше за секунди. Няма значение колко доброволна е жертвата, пак може да боли. Сет започна да вика толкова бързо, колкото можеше да си поеме дъх. Дробовете му работеха по-добре, отколкото на останалите хора и той поемаше дъх толкова бързо, че сякаш викът беше безспирен. Кожата потъмня, докато се свиваше и свиваше, като че ли нещо го пресушаваше. Все едно гледаш как се сбръчква балон. С изключение на това, че имаше мускули, а когато те изчезнаха имаше кости, а накрая имаше само съсухрена кожа върху костите, а той продължаваше да крещи.

В течение на годините се бях превърнала в нещо като познавач на писъци и бях чувала някои наистина добри. Част от тях дори бяха мои, но никога не бях чувала нещо подобно. Звукът престана да бъде човешки и се превърна в пронизителен звук на ранено животно, но под всичко това всеки знаеше, знаеше по начин, който дори не можеше да обясни, че беше човешки писък.

Най-накрая не остана въздух, за да крещи, но тази суха, празна уста продължаваше да се отваря и затваря, да се отваря и затваря. Дълго след като писъците бяха спрели, това скелетоподобно нещо продължаваше да се гърчи, продължаваше да мята главата си наляво и надясно.

Пинотл продължаваше да държи ръцете си върху лицето на Сет. Държеше го и през цялото време изглеждаше нежно, но сигурно използваше цялата си сила, защото не го изпусна нито веднъж. Докато плътта на това красиво лице се сбръчкваше и умираше между ръцете му, Пинотл въобще не помръдна. И през цялото време, Сет нито веднъж не вдигна ръце, за да се защити. Бореше се, защото не можеше да не се бори, болеше прекалено много, но никога не вдигна ръце срещу другия мъж. Доброволна саможертва, подходяща саможертва.

Гърлото ми се беше свило и очите ми пареха. Просто исках това да свърши сега. Просто исках да спре. Но не спря. Скелетоподобното нещо, което някога беше Сет, продължаваше да мърда, да отваря и затваря устата си, сякаш се опитваше да изкрещи.