Обсидианова пеперуда

Осъзнах, че гласът на Пинотл беше просто глас, хубав глас, като на добър сценичен актьор, но нищо повече от това. Или не се опитваше да омагьоса публиката, или тази вечер не бях толкова податлива. Единствената промяна, за която бях сигурна, бяха белезите. Сега бяха широко отворени. Моята учителка и Леонора Евънс ми бяха казали, че белезите ме правеха по-уязвима към парапсихически атаки, но може би пряката връзка с момчетата ми помагаше за някои неща. Каквото и да беше, гласът му тази вечер не ми влияеше. Чудесно.

Пинотл извади иззад гърба си обсидианов нож. Вероятно го носеше по начина, по който аз и Едуард носехме оръжия— на кръстовете си. Задържа ръката си над отворения ковчег и над тази зееща уста. Прокара острието през кожата си. За публиката не беше ясно какво направи. Щеше да бъде много по-добро представление, ако Пинотл беше разрязал ръката си така, че публиката да види тази първа кървава рана. За да го скрие, сигурно има някакво значение за ритуала, сигурно беше важно тези първи капки кръв да попаднат в устата на трупа.

Той капна кръв върху черепа на нещото, сложи малко и по средата на челото, докосна с нея гърлото, гърдите, стомаха и корема. Спусна се надолу по продължение на чакрите, енергийните точки на тялото. Допреди тази година не вярвах в тях, но след това открих, че са истински и че действат. Мразех всички тези неща в стил „ню ейдж”. И ги мразех още по-силно когато действаха. Разбира се, това не беше в стил „ню ейдж”. Това беше много древно. При всяко докосване на кръвта до това съсухрено нещо, усещах магия. Всяка капка кръв я караше да се усилва, докато въздухът не забръмча от нея, а кожата ми настръхна.

Едуард седеше невъзмутим, но Рамирес потриваше ръцете си, за да прогони тръпките.

— Какво става?

Поне малко я чувстваше. Явно не можех да бъда привлечена от напълно нормално човешко същество. Прошепнах:

— Магия.

Той ме погледна, а бялото на очите му се виждаше прекалено много.

— Каква?

Поклатих глава. Това не знаех. Имах някои идеи, но никога не бях виждала нещо подобно.

Докато напяваше монотонно, Пинотл заобиколи ковчега в посока, обратна на часовниковата стрелка, с кървяща ръка и окървавен нож, а дланите му бяха обърнати нагоре. Силата във въздуха се увеличаваше и увеличаваше като наближаващ гръм, докато гърлото ми не се сви от нея и ме стана трудно да дишам. Пинотл се върна при предната част на ковчега, откъдето беше тръгнал. Направи някакъв знак с ръцете си, след което запрати капки кръв към тялото и бавно започна да отстъпва. Светлините избледняха, докато ярката бяла светлина, насочена към ковчега, не остана единствена.

Силата се беше увеличила до кресчендо. Кожата ми се опитваше да се свлече от тялото ми и да се скрие. Въздухът беше прекалено наситен, за да се диша, сякаш бе станал по-плътен, наситен с магия.

Нещо се случваше с тялото. Силита избликна като облак, препълнен с дъжд и този невидим дъжд се изля върху тялото, върху помещението, върху всички нас, но това изсъхнало нещо беше центърът. Кожата започна да се движи, да потръпва. Изпълни се като че ли под нея беше протекла вода. Нещо течно се движеше под тази съсухрена и захабена кожа, а там където се движеше, кожата започна да се изпъва. Сякаш гледах да се изпълва една от тези, надуваемите кукли. Плът, под кожата се лееше плът. Надуваше се като някакъв противен вид тесто. Тялото, мъжът започна да се изива и мята към страните на ковчега. Гърдите най-накрая се надигнаха, поемайки огромна глътка въздух, като че ли се бореше, за да се завърне от мъртвите. Беше като обратното на предсъмъртното изхъркване, при което дъхът отлита за последен път. Разбира се, точно за това ставаше въпрос— завръщащ се живот, последен дъх, който е всмукан обратно. Когато получи достатъчно въздух, за да може да диша, започна да крещи. Дрезгави крясъци следваха един след друг. Веднага щом заздравящите му гърди можеха да поемат дъх, той закрещя.

Сухата коса на главата му се накъдри, стана кестенява и мека. Кожата му придоби тен и бе млада, гладка и безупречна. Когато е влязъл в ковчега е бил под трийсет. Кой знае колко дълго е бил там— Дори след като отново изглеждаше като човек, продължаваше да крещи, сякаш е чакал прекалено дълго за това.

Една жена отпред изпищя и побягна към вратата. Вампирите тихо се бяха разпръснали между масите. Не ги бях усетила през задушаващия поток от магия и заради истинския ужас от представлението. Небрежно от моя страна. Един вампир хвана тичащата жена, задържа я и тя моментално застана неподвижно. Той я заведе спокойно да масата— при мъж, който стоеше прав и се чудеше какво да направи. Вампирите се придвижваха из тълпата, докосваха някого тук, погалваха ръка там, успокояваха, успокояваха, казвайки голямата лъжа. Беше безопасно, беше спокойно, беше хубаво.

Рамирес наблюдаваше вампирите. Обърна се към мен.

— Какво правят?

— Успокояват тълпата, така че да не се втурне към изходите.

— Не им е позволено да използват хипноза лично срещу един човек.