Обсидианова пеперуда

Пинотл вдигна поглед, откъсвайки за миг взор от очите на Сет. Двата ягуарлака, които го бяха съпроводили на сцената, пристъпиха в светлината. Единият от тях държеше сребърна игла с черен конец в нея. Другият имаше бледозелена топка, малка, с размера на мраморно топче може би. Ако седях много по-настрани, никога нямаше да разбера какво е. Нефрит, мисля, нефритено топче. Поставиха го в тази зееща уста и тя се затвори. Другият ягуарлак започна да зашива стегнато устата, прокарвайки сребърната игла през сухата плът без устни.

Аз също погледнах към масата и облегнах челото си на хладния камък. Нямаше да припадна. Никога не припадах. Но внезапно си припомних съществото, което Ники Бако беше създал от върколаците. На някои от тях устите им бяха пришити. Никога не бях виждала такава сила. Двама човека в един и същи град, които да могат да правят това, беше прекалено голямо съвпадение, за да не бъдат свързани.

Рамирес ме докосна по рамото. Вдигнах глава и я поклатих.

— Добре съм.— Погледнах нагоре и видях, че поставят Сет в ковчега. Знаех без да се опитам да го усетя, че той все още е там. Все още чувства. Не е можел да не разбира какво им позволява да му направят. Не е можел. Нали?

Пинотл се обърна към публиката, а очите му блестяха с черен пламък, по начина, по който блестят на вампирите, когато са много силни. Черни пламъци облизваха вдлъбнатините около очите му, а кожата му сякаш блестеше от сила.

Нещото, в което Сет се беше превърнал, бе покрито със същия черен, искрящ плат, който покриваше последното тяло. Помощниците ягуарлаци затвориха ковчега и намествайки тежкия капак. През публиката пробяга колективна въздишка, сякаш всички бяха облекчени, че е покрит. Не бях единствената, която не иска да го вижда повече.

Ицпапалотл се плъзна на сцената. Беше облечена със същото кървавочервено наметало, с което беше преди. Пинотл застана пред нея на едно коляно и протегна ръце. Тя постави деликатните си длани върху тях и почувствах протичането на силата като докосване на криле на птица.

Пинотл се изправи, държейки ръката— обърнаха се към публиката и сега и двамата имаха очи от черни пламъци, които се разпростираха върху лицата им като маска.

Меки светлини изпълниха тъмнината около масите като огромни светулки. Всяка светлина осветяваше един от вампирите. Бяха бледи и изпити, гладни, изпосталяли дори, защото не бях единствената, която можеше да каже, че не са се хранили. Публиката възклицаваше „Колко бледи”, „Колко плашещи”, „О, Боже Господи”. Не, тя искаше всички да ги видят такива, каквито са наистина.

Двамата с Пинотл се взираха в слабо осветения мрак и отново усетих притока на сила като чуруликащо ято птици, докосващи лицето ми, кожата ми, сякаш нямах дрехи и бързото прелитане на пернати същества милваше тялото ми. Когато погледът им преминеше през някой от вампирите, очите му светваха с черен пламък, а аз го усещах почти като физически удар. Те се превърнаха в блестящи същества с кожа от алабастър, бронз или мед, сияещи, красиви, с очи, изпълнени със светлината на черни звезди.

След това всички се изравниха и започнаха да пеят. Песен, възхваляваща нея— тяхната тъмна богиня. Диего— вампирът, когото бяхме видели да бичуват до безсъзнание, мина покрай масата ни с каишка в ръка. На другия край на каишката имаше висок мъж с бледа кожа и къдрава руса коса. Това Кристобал ли беше, един от гладуващите— В редицата нямаше такива. Всички сияеха и бяха добре нахранени и пълни до пръсване с тъмна, сладка сила като презрели малини преди да паднат на земята, когато са на границата между най-сладката зрялост и гниенето. В живота често е така— балансираш по ръба на острието между хубавото и лошото.

Вампирите напуснаха сцената като все още я възпяваха. Тя и Пинотл слязоха по стълбите ръка за ръка и аз разбрах, че идваха, но не исках да се приближават до мен. Все още можех да усетя силата, сякаш бях насред облак от пеперуди и те ме удряха по кожата с меките си крила, удряха мен в опит да влязат вътре.

Дойдоха и застанаха пред масата. Лицето— бешее приятно усмихнато, докато свеждаше поглед към мен. Черните пламъци се бяха укротили, но очите— все още бяха като празна чернота с блещукаща светлина в дълбините. Очите на Пинотл бяха като огледало на нейните, но не бяха черен пламък. Бяха чернотата на безкрайната нощ и в очите му имаше звезди, безкраен водопад от звезди.

Едуард държеше ръката ми. Беше ме обърнал с лице към него. И двамата бяхме прави, въпреки че не си спомнях да съм ставала.

— Анита, добре ли си?

Трябваше да преглътна два пъти, за да мога да проговоря:

— Добре съм, мисля. Да, добре съм.— Но силата все още се блъскаше в мен като френетични криле, птици, които пищяха, че са били затворени в мрака навън и искат да влязат вътре при светлината и топлината. Как можех да ги оставя да пищят в мрака, когато всичко, което трябваше да направя, бе да отворя и те щяха да бъдат в безопасност?