Обсидианова пеперуда

Вървях пред Едуард когато влязохме обратно в залата. Той беше на крачка зад мен, по начина, по който често постъпвахме, когато единият от нас щеше да командва през следващите няколко минути. Очите ми може и да приличаха на блестящи черни дупки, но Едуард все още ми имаше доверие в успокояването на обстановката. Добре е да го знам.

Ягуарлаците се движеха между масите, опитвайки се да обградят полицаите. Униформените бяха сложили ръце на пистолетите. Кобурите бяха разкопчани. Нямаше да мине много време преди някой да извади пистолет и щеше да настъпи бъркотия. Би било срамно да се предизвика всичко това, след като вампирите не се опитваха да наранят никого.

Един от ягуарите се движеше отново, като се опитваше да затегне кръга около полицаите. Докоснах ръката му. Силата му потрепна върху ръката ми и това, което отговори на този прилив, беше нещо повече от собствената ми сила или белезите. Той погледна надолу и видя очите ми или почувства силата— но каквото и да беше това, когато му казах: „Отдръпни се и отиди при останалите” той го направи. Прогрес. Сега само и ако полицията проявеше разум.

Обърнах се към полицаите и тръгнах към тях. Един от новите униформени каза:

— Мамка му — едната му ръка беше на оръжието, а другата изпъна напред като регулировчик. — Не се приближавай повече.

— Рамирес — казах аз и се погрижих гласът ми се да се чуе.

— Всичко е наред. Тя е с нас— се намеси той.

— Но очите?… — каза униформеният.

— Тя е с нас. Пропусни я, веднага. — Гласът на Рамирес беше нисък, но гневът се понесе.

Униформените се отдръпнаха като завеса, като много внимаваха да не ме докоснат докато минавах покрай тях. Предполагам, че не можех да ги виня, въпреки че ми се искаше. Най-накрая бях обратно до масата с Едуард зад гърба ми и изнервените униформени зад него. Застанах зад масата срещу Ицпапалотл. Пинотл беше до нея, но вече не се държаха за ръце. Очите му бяха все още черни като моите, но нейните бяха нормални. Странно, но с дръпната назад качулка, която разкриваше деликатното— лице и нормални очи, тя изглеждаше най-човешки от трима ни.

Рамирес беше сложил на масата няколко снимки.

— Кажи ми какво е това. — Приличаше на въпрос, който беше задавал и преди.

Тя погледна към мен.

— Знаеш ли какво е това? — попитах я.

— Не, наистина не знам. Прилича на нещо, което би сътворил някой от нашите майстори, но очите са от камъни, които са дошли с испанците. Не разпознавам всичките елементи на символизма.

— Но разпознаваш част от тях — казах аз.

— Да.

— Кои са ти познати?

— Телата около основата може да са тези, от които пиеш.

— Имаш предвид както ти направи със Сет тази вечер?

Тя кимна.

— Какво е това, което държи в ръцете си?

— Би могло да бъде много неща, но мисля, че са някои от вътрешностите. За сърцето е ясно, както и за костите, но никой бог не се храни с… — тя се намръщи докато търсеше думата — …черва и други вътрешности.

— Това има смисъл — казах аз.

Усетих как Рамирес се размърда зад мен, сякаш много му се искаше да каже, че наистина е така. Но остана безмълвен, защото беше добро ченге и защото тя говореше с мен. Наистина ли имаше значение защо— Не, точно в тази минута нямаше.

— Виждала ли си създанието, което… — беше мой ред да се поколебая. Ако полицията разбереше какво е направил Ники Бако, това беше незабавна смъртна присъда. Но ако трябва да съм честна, той си я заслужаваше. Върколаците, които беше пресушил, не са се пожертвали доброволно. Нарязал ги е, докато са били още живи, нарязал ги е и ги е съшил в онова чудовище зад бара. Това беше едно от най-ужасните неща, които са ми се изпречвали на пътя, а това по себе си казва достатъчно.

Взех решение със съзнанието, че това рано или късно ще коства живота на Ники.

— Виждала ли си създанието, което е направил Ники Бако?

Тя кимна.

— Видях го. Това е изопачаване на велика дарба.

— Господарят му получава ли сила чрез него като теб?

— Да, и Ники Бако печели сила чрез него, повече отколкото Пинотл. Както стана и с теб.

— Може ли да предава тази сила на други, като например върколашка глутница?

Та изглежда обмисляше това, килнала главата си на една страна и накрая кимна.

— Възможно е да се споделя с превръщачи, ако с тях имаш някаква връзка от мистично естество.

— Той е варгамор на местната глутница — казах аз.

— Не съм запозната с термина варгамор.

Това беше вълчи термин.

— Това са техните вещици, техните брухо и те са свързани с глутницата.

— Тогава със сигурност би могъл да споделя сила с тях.

— Ники каза, че не знае къде е леговището на бога.

— Лъже — отвърна ми тя. — Не можеш да спечелиш тази сила, без да си докоснат от ръката на бога си.

Бях разбрала това от образите, които ме бяха изпълнили, но исках да потвърди.

— Тогава той може да ни заведе до мястото, където се крие богът?

Тя кимна.

— Той знае.

— Ще бъде ли проблем за теб, ако преследваме и убием бог от твоят пантеон?

Някакво изражение премина през лицето— но не успях да го разпозная.

— Ако това е бог, вие не бихте могли да го убиете, а ако можете, тогава не е бог. Не бих оплаквала смъртта на фалшиви богове.