Обсидианова пеперуда

Той нахлу през вратата с все още изваден пистолет в едната ръка, а с другата беше хванал здраво китката ми. Удари вратите на фоайето с рамене. Спомнях си го по-тъмно, но сега не бе такова. Не беше и точно светло. Просто не беше тъмно. Разтвори една от завесите и зад нея имаше врата към мъжката тоалетна. Отвори я преди да успея да кажа нещо. Писоарите се простираха празни, за което бях благодарна. Светлината беше ярка и ме накара да присвия очи.

Едуард ме завъртя с лице към огледалата. Очите ми бяха плътно блестящо черно. Нямаше зеница, нямаше бяло, нищо. Изглеждах сляпа и въпреки това можех да видя всичко, всяка пукнатина в стената, най-малката вдлъбнатина по ръба на огледалото. Придвижих се напред и той ме пусна. Протегнах се докато можех да докосна отражението си. Подскочих когато пръстите ми срещнаха студеното стъкло, сякаш очаквах ръката ми да продължи напред. Взрях се в нея и почти можех да видя костите под кожата си, мускулите, които се движеха докато движех пръстите си. Под всико това можех да видя как кръвта под кожата ми тече. Обърнах се и погледнах Едуард. Огледах го бавно и можех да забележа малката разлика в крачолите му където дръжката на ножа стърчеше от ботуша. На мястото където вторият нож беше вързан към бедрото му имаше едва забележима черта и той можеше да се пресегне през джоба на пантлоните си и да докосне дръжката. В другия му джоб имаше издутина, малка, но знаех, че това е оръжие, вероятно „Деринджър”, но последното аз го реших, защото познавах Едуард. Останала част бе това необикновено зрение. Беше като някаква приказна магия за истинско зрение.

Ако всички вампири виждаха света по този начин, тогава просто трябваше да престана да се опитвам да крия оръжия. Но преди бях заблуждавала вампири, вампири-господари. Значи само тя виждаше света по този начин, не и всички те го виждаха така.

— Кажи нещо, Анита.

— Искаше ми се да видиш това, което виждам аз.

— Не искам— отвърна той.

— Гаротата е в лентата на шапката ти. В кобур на десния си ботуш имаш нож и още един на лявото ти бедро. Достигаш до дръжката през джоба на панталона. В десния джоб на панталона имаш „Деринджър”.

Той пребледня и го видях. Видях как пулсът на гърлото му се забързва. Можех да забележа малките промени в тялото му докато страхът го обземаше. Нищо чудно, че тя ме разгадаваше толкова лесно. Това за нея сигурно беше като детектор на лъжата. Точно това останалите вампири и превръщачи долавят— незабележимите промени, които всички ние правим, когато лъжем. Според Ричард дори миризмата се променя. Тогава защо тя не можеше да определи кога някой лъже?

Отговорът нахлу с яснота, която, при обикновени обстоятелства, трябва да медитираш, за да получиш. Тя не можеше да разпознава неща, които не притежаваше в себе си. Не беше богиня. Беше вампир какъвто не съм познавала преди, но беше точно това. И въпреки това, тя вярваше, че е Ицпапалотл— живото превъплъщение на жертвения нож, обсидиановото острие. Лъжеше себе си и заради това не можеше да разпознае лъжата при друг. Не разбираше истината, така че и нея не можеше да разпознае. Заблуждаваше себе си в невероятни пропорции. И това я отслабваше. Но нямах намерение да измарширувам там и да й посоча грешките?. Тя беше само вампир, а не богиня, но бях пробвала силата— и не исках да съм в списъка— с врагове.

Не исках да разрушавам илюзиите— докато силата— се изливаше през мен като усилващ се вятър— топъл и ухаещ на цветя, които не разпознавах. От дни не се бях чувствала толкова добре. Обърнах се обратно към огледалото и очите ми все още имаха тази разпростираща се чернота. Трябваше да съм уплашена или да крещя, но не бях, а единственото, което си мислех беше „готино”.

— Очите ти не трябваше ли да са станали отново нормални?— попита той и отново усетих тази атмосфера на страх в него.

— Рано или късно, но ако наистина искаме отговори на въпросите си, трябва да се върнем и да я питаме.

Той кимна кратко „след теб” и аз осъзнах, че Едуард ми нямаше доверие да бъда зад гърба му. Той си мислеше, че тя ме е обладала. Не спорих с него. Просто преминах първа през вратата и се върнах да говоря с Ицпапалотл. Надявах се, че Рамирес не се е опитал да и сложи белезници. Нямаше да и хареса, а това, което тя не харесваше, не се харесваше и на последователите и, а наоколо имаше сто и два вампира. Нямах никаква представа колко ягуарлаци имаше. Това хранене не беше предназначено за тях. Но си беше малка армия, а Рамирес не беше довел толкова много подкрепление.

52

Рамирес не беше поставил белезници на никого, но се беше обадил за допълнително подкрепление. В залата имаше още четирима униформени и около двадесет ягуарлаци. Публиката гледаше всичко това сякаш беше част от шоуто. Предполагам, че щом можеха да издържат до края на това, което беше сторено на Сет, то можеха да изтраят и малка полицейска сценка.