Обсидианова пеперуда

— Престани— казах. Обърнах се с лице към тях. Все още се усмихваха, все още бяха приветливи. Тя протегна ръката си към мен, а с другата все още държеше ръката на Пинотл. Знаех, че ако поема тази ръка, цялата сила ще се излее в мен. Че можех да я споделя с тях. Това беше предложение за споделяне. Но на каква цена, защото винаги имаше цена?

— Какво искаш?— попитах. Дори не бях сигурна кого питам.

— Искам знанието за това как е бил съставен вашият триумвират от сила.

— Мога да ти го кажа. Не е нужно за правиш това.

— Знаеш, че не мога да различа истината от лъжата. Това не е една от силите ми. Докосни ме и ще извлека знанието от теб.

Крилете се лееха над кожата ми като че ли летящите същества бяха намерили въздушно течение точно над тялото ми.

— Какво ще спечеля?

— Намисли си въпрос и ако мога да ти отговоря, ще го извлечеш от съзнанието ми.

Рамирес беше прав. Направи някакъв жест и знаех без да поглеждам, че униформените се приближаваха към нас.

— Не знам какво става, но няма да го правим.

— Отговор— ми първо на един въпрос— казах.

— Ако мога— отвърна тя.

— Кой е Съпругът на Червената дама?

Лицето— не изразяваше нищо, но гласът— беше объркан.

— Червената дама е термин за кръвта сред мексиканците и ацтеките. Наистина не зная кой би могъл да бъде Съпругът на Червената дама.

Наполовина протегнах ръка към нея. Всъщност не исках. Три неща се случиха почти едновременно. Рамирес и Едуард ме сграбчиха, за да ме издърпат обратно, а Ицапапалотл сграбчи ръката ми.

Крилата изригнаха в порой от птици. Тялото ми се отвори, въпреки че знаех, че не е така, и пернатите същества, едва съзрени, се изсипаха в този отвор. Силата се вля в мен, през мен и отново навън. Бях част от някакъв огромен кръговрат и усетих връзката с всеки вампир, който тя беше докосвала. Сякаш аз се вливах през тях и те през мен като вода, която се събира, за да образува нещо по-голямо. След това се носех в успокояващата тъмнина и имаше звезди— далечни и блестящи.

Един глас, нейният глас, се чу:

— Задай един въпрос и отговорът ще бъде твой.

Попитах и въпреки че устата ми не се раздвижи, все пак чух думите.

— Ники Бако как се е научил да прави това, което Пинотл направи на Сет?— Заедно с думите дойде и образът на създанието на Ники, толкова ясен, че можех да помириша сухотата му и чух един глас да прошепва: „Помогни ми”.

След това нахлуха образи и в тях имаше сила като в нещата, които се блъскаха в тялото ми. Видях как Ицпапалот стои на върха на пирамидален храм, обградена от дървета и джунгла. Можех да помириша наситена зеленина и да чуя нощния зов на маймуна, писъка на ягуара. Пинотл коленичи и се храни от кървавата рана на гърдите?. Превърна се в нейния слуга и се сдоби със сила. С много сили и тази беше една от тях. И разбрах как беше отнел същността на Сет. Даже повече от това, разбрах не само как е било направено, но и как да бъде поправено. Знаех как да разваля създанието на Ники, въпреки че това, което той им беше причинил, можеше да означава, че връщането обратно на първоначалния им вид може да ги убие. Нямахме нужда от Ники да развали магията, аз можех да го направя. Пинотл можеше да го направи.

Тя не попита дали съм разбрала. Знаеше кога съм разбрала.

— А сега по моя въпрос.— И преди да мога да кажа или да си помисля „какво”, тя беше в главата ми. Извлече спомените ми— образи, части и не можех да я спра. Видя как Жан-Клод ме бележи, видя и Ричард, видя как тримата целенасочено извикахме силата за първи път. Видя тази последна нощ, в която бях приела втория и третия белег, за да спася живота ни, живота на всички ни.

Внезапно се озовах в собствената си кожа, стоях от едната страна на масата и все още държах ръката?. Задъхвах се, все по-бързо и по-бързо, и знаех, че ако не успея да се контролирам, щях да хипервентилирам. Тя пусна ръката ми и всичко, което можех да направя бе да се съсредоточа върху собственото си дишане. Рамирес ми крещеше дали съм добре. Едуард беше извадил оръжието си и го беше насочил към нея. Тя и Пинотл просто стояха там, спокойно. Можех да видя всичко, въпреки че сякаш гледах през кристал. Цветовете изглеждаха по-тъмни, по-живи. Нещата изпъкваха по-ясно и не ставаше въпрос за неща, които виждам обикновено. Разбрах къде е гаротата от начина, по който в ширита на шапката на Едуард имаше малък ръб.

Когато най-накрая успях да проговоря, казах:

— Всичко е наред. Всичко е наред, не съм ранена.— Докоснах Едуард по ръката, навеждайки оръжието да сочи към масата.— Отпусни се, става ли, добре съм.

— Тя каза, че ще ти навреди, ако те принудим да се пуснеш по-рано— изрече Едуард.

— Би могло— отговорих. Очаквах да се чувствам зле, изцедена, но не беше така. Чувствах се изпълнена с енергия, ободрена.— Чувствам се страхотно.

— Не изглеждаш страхотно— каза Едуард, а в гласа му имаше нещо, което ме накара да го погледна.

Сграбчи ръката ми и ме поведе през масите към вратата. Опитах се да забавя, но той ме дръпна рязко.

— Нараняваш ми китката— възпротивих се аз.