Обсидианова пеперуда

Беше малко смешно точно тя да казва това, но го оставих така. Не беше моя работа да я убеждавам в това какво е и какво не е.

— Благодаря ти за помощта, Ицпапалотл.

Тя ме дари с дълъг поглед и знаех какво иска, но …

— Ти наистина си богиня, но не мога да служа на двама господари — казах аз.

— Неговата сила е похотта, а ти отричаш силата му.

Усетих как по лицето ми плъзна червенина и се запитах как ли контрастира на блестящите черни очи. Не беше заради това, което тя каза. Беше затова, което знам, че беше видяла в главата ми. Тя знаеше повече интимни подробности и от най-добрата ми приятелка. Също както аз споделих това, което тя и Пинотл считаха за много лични и интимни моменти от съвместния си живот. Честното си е честно, но някак си не вярвах, че Ицпапалотл ще се изчерви.

— Мислех си, че просто му отказвам секс.

Тя погледна към мен по начина, по който човек гледа на дете, което нарочно се прави, че не разбира най-важното.

— Кажи ми, Анита, какво е в основата на моята сила?

Въпросът ме изненада, но му отговорих, тъй като времето, в което можехме да се лъжем, беше безвъзвратно в миналото.

— Сила, ти се храниш от чистата сила, независимо от източника.

Тя се усмихна и тази нишка от сила, която ни свързваше се усмихна с нея и провокира топлина по цялото ми тяло.

— Сега ми кажи какво е в основата на силата на твоя господар?

Бях бягала точно от тази истина в продължение на много дълго време. Не всички вампири-господари имаха допълнителен източник на сила, друг начин да извличат енергия, друго, освен кръвта и човешките слуги или животното, което можеха да призовават. Но някои имаха такива, а Жан-Клод беше един от тях.

— Анита — каза тя, сякаш ми напомняше, че все пак трябва да кажа нещо.

— Секс. Неговата основа е сексът — отговорих.

Тя ми се усмихна жизнерадостно още веднъж и почувствах отново тази топлина през тялото си. Беше хубаво да си честен. Беше хубаво да си умен. Беше хубаво да я правиш щастлива. И това, естествено, беше една от нейните опасни черти. Ако останеш до нея достатъчно близо, може да се превърне в единствената ти цел да— угаждаш. Дори и докато си го мислех, не можех да се страхувам от нея. Добре, че не живеех в Албакърки.

— Като се отричаш от него и от твоя вълк, ти осакатяваш не само триумвирата, но и вредиш на него. Ти го отслабваш, Анита. Ти си наранила своя господар.

Чух се как казвам:

— Съжалявам.

— Не съм аз тази, на която трябва да се извиняваш. Върни се вкъщи и проси прошката му, легни в краката му и захрани силата му.

Затворих очи, защото това, което наистина исках беше да кимна и просто да се съглася. Бях почти сигурна, че заклинанието щеше да падне преди да се прибера в Сейнт Луис, но да събера тази жена и Жан-Клод в един отбор би било гибелно за мен. Дори сега бях благодарна, че той е на стотици километри от мен, защото все още кимах със затворени очи.

Тя прие кимането за съгласие.

— Добре, много добре. Ако твоят господар е благодарен за помощта ми в този случай, нека се свърже с мен. Мисля, че бихме постигнали разбирателство.

И за пръв път откакто ме нападна усетих тръпка на страх. Погледнах към нея през булото от силата— и бях уплашена.

Тя го прочете в мен.

— Трябва винаги да се страхуваш от боговете, Анита. Ако не се страхуваш, то значи си глупачка, а ти не си такава. — Погледна покрай мен към Рамирес. — Вярвам, че ви помогнах с каквото можах, детектив Рамирес.

Той се обърна към мен:

— Анита?

Кимнах към него.

— Да, време е да отидем да видим Ники Бако.

— Ако Ники ни е излъгал, то тогава и водачът на глутницата също ни е излъгал — обади се Едуард — защото той твърдеше, че Ники казва истината и не знае къде се намира чудовището.

— Ако Ники може да споделя този вид сила с върколаците, тогава разбирам защо глутницата ни е излъгала.

— Върколаците ще се бият, за да предпазят Ники — каза Едуард.

Спогледахме се.

— Ще стане кървава баня, ако полицията влезе със сила. — Поклатих глава. — Но какъв друг избор имаме?

— Ники не е в бара — се намеси Рамирес.

Обърнахме се към него в един глас:

— Къде е?

— В болницата. Някой го е спукал от бой.

Двамата с Едуард разменихме погледи и се усмихнахме.

— Тогава обратно към болницата — казах.

Той кимна.

— Обратно към болницата.

Погледнах към Рамирес.

— Съгласен ли си с това?

— Можеш ли да докажеш това, което каза за Бако? — попита ме той.

— Да— отвърнах.

— Тогава това е смъртно наказание. Той ще го знае. Виждал съм го по време на разпит. Твърд е и е наясно, че нищо не може да спечели, но може да загуби всичко, ако каже истината.

— Значи трябва да намерим нещо, от което би се страхувал повече от смъртната присъда. — Не можах да се сдържа. Обърнах се назад и погледнах към Ицпапалотл. Срещнах очите— и този път в тях нямаше придърпване. Собствената— сила ме предпазваше от нея. Нямаше звезди, нямаше безкрайна нощ, само тъмното знание за това, което си мислех и нейното одобрение на плана.

— Не можем да направим нищо нелегално — каза Рамирес.

— Разбира се, че не— отговорих.

— Говоря сериозно, Анита.

Погледнах към него и видях как трепна, когато срещна очите ми.

— Бих ли ти причинила това?