Обсидианова пеперуда

— Говори с тях, Ернандо. Обясни им какво е заложено. Освен това, какво е смисълът да го излекувате, след като ще го екзекутирате?

Рамирес ме погледна.

— Това беше грубо.

— Да, така е, но все пак е истина.

Едуард почука на вратата и влезе колкото да каже:

— Трябваш ми навън.

Хвърлих поглед към Рамирес.

— Мисля, че можем да поемем от тук, благодаря ти — каза той.

— Удоволствието бе мое — сложих си обратно слънчевите очила, докато следвах Едуард навън в коридора.

В момента, в който погледнах лицето на Едуард, знаех, че се е случило нещо лошо. Не го показваше по начин, по който нормален човек би го направил, но си личеше, от напрягането около очите му, начинът по който се държеше, внимателно, сякаш се страхуваше, че ако мръдне по-рязко, ще се счупи. Не мисля, че щях да го забележа без вампирското зрение.

— Какво има? — приближих се по-близо, защото нещо ми казваше, че това не беше за пред полицаи. С Едуард рядко беше.

Поведе ме за ръка надолу по коридора, по-далеч от униформените, зяпащи към нас.

— Райкър е взел децата на Дона — хватката му се затегна, но не му казах, че болеше. — Хванал е Питър и Бека. Ще ги убие, ако не те заведа при него сега. Знае, че сме в болницата. Даде ми един час, за да те закарам, после ще започне да ги измъчва. Ако не съм там до два часа, ще ги убие. Ако замеся полицията, ще ги убие.

Докоснах ръката му. Ако беше който и да друг приятел, щях да го прегърна.

— Дона добре ли е?

Изглежда осъзна, че беше забил пръсти в ръката ми и ме пусна.

— Това е вечерта, в която Дона излиза с групата си. Не знам дали бавачката е още жива, но Дона дори няма да се прибере в къщи до два, може би три часа. Тя не знае.

— Да вървим — казах аз.

Обърнахме се и тръгнахме надолу по коридора. Рамирес извика зад нас.

— Къде отивате вие двамата— Мислех, че искате да участвате в това.

— Личен спешен случай — каза Едуард и продължи да върви.

Обърнах се, вървейки назад, опитвайки се същевременно да говоря:

— След два часа се обади в къщата на Тед. Обаждането ще бъде прехвърлено на мобилния му телефон. Ще се присъединим към вас в лова на чудовището.

— Защо два часа? — попита той.

— До тогава ще сме се погрижили за спешния случай — отвърнах аз. Трябваше да докосна ръката на Едуард, за да продължа да вървя заднешком без да падна.

— Всичко може да е свършило след два часа — каза Рамирес.

— Съжалявам. — Едуард беше при вратите, които водеха към следващата част от коридора. Бутна ме през тях и вратите се затвориха след нас. Вече набираше цифри на мобилния. — Ще кажа на Олаф и Бернардо да се срещнат с нас на обръщалото към къщата на Райкър.

Едуард караше и всичко, което правех бе да мисля. Това не беше добро. Спомнях си миналия май, когато едни лоши типове отвлякоха майката и по-малкия брат на Ричард. Бяха ни изпратили кутия с кичур от косата на брат му и пръст от ръката на майка му в нея. Всеки, който ги беше докоснал, беше мъртъв. Всеки, който ги беше наранил, нямаше да нарани никого отново. Съжалявах само за две неща — първо, че не бях пристигнала навреме, за да ги спася от мъченията и второ, че лошите типове не страдаха достатъчно, преди да умрат.

Ако Райкър причини болка на Питър и Бека… Не съм сигурна, че исках да видя какво Едуард би му направил. Молех се докато пътувахме през тъмнината: „Моля те, Боже, не позволявай да са ранени. Нека са в безопасност”. Райкър можеше и да лъже. Можеше вече да са мъртви, но не мислех така. Може би защото имах нужда да бъдат живи. Спомних си Бека в нейната рокля на слънчогледи с онова стръкче люляк в косите— смееща се в ръцете на Едуард. Видях намусеното възмущение на Питър, когато Едуард и майка му се докоснаха. Спомних си начина, по който Питър се беше опълчил на Ръсел в ресторанта, когато заплаши Бека. Беше смело хлапе. Опитах се да не мисля за това какво можеше да им се случва точно в този момент.

Едуард беше много, много тих. Когато го погледнах, мрачното кристално зрение ми показваше повече от него, отколкото бях виждала преди. Не ми трябваше да отгатвам дали го беше грижа за децата. Можех да го видя. Той ги обичаше. Толкова, колкото беше способен, той ги обичаше. Ако някой ги ранеше, отмъщението му щеше да бъде нещо  ужасяващо. Нямаше да бъда способна да го спра, без значение какво искаше да им стори. Всичко, което бих могла да направя, бе да стоя, да гледам и да се опитам да не изцапам прекалено много обувките си с кръв.

54

Беше тъмна нощ. Не изглеждаше облачно, просто тъмно, сякаш нещо друго, а не облаци блокираше луната. Или може би моите мисли бяха мрачни. Нещото, което бях искала да избегна, докато връщах услугата на Едуард, бе да работя с Едуард в най-незаконните му дела. Бяхме взели Олаф и Бернардо от един кръстопът в средата на нищото, между тези голи гладки хълмове, продължаващи навън и навън в тъмнината. Там нямаше никакво прикритие, с изключение на няколко недорасли храста и когато Едуард спря колата и изключи двигателя, мислех че ще трябва да почакаме.

— Слизай. Трябва да се нагласим. — Той беше излязъл без да чака да видя дали аз излизах или не.