Обсидианова пеперуда

Слязох. Тишината изглеждаше голяма като небето над нас, една необхватна празнота. Един мъж се изправи на малко повече от метър пред мен. Бях се прицелила с браунинга, преди той да успее да насочи светлината от малко фенерче към лицето си и да осъзная, че беше Бернардо.

Олаф магически се беше появил от другата страна на пътя. Нямаше канавки от нито една страна на пътя. Нямаше нищо и отстрани. Още по-впечатляващо беше, че започнаха да вдигат големи черни сакове с екипировка от същото нищо. Ако имахме време, щях да ги попитам как го бяха направили, макар че се съмнявам, че щях да разбера отговора. Тренинг вероятно. Аз нямах тренинг, макар че може би нямаше да е лошо да се сдобия с такъв.

Разбира се, повечето от нещата, от които аз се криех, щяха да са чули сърцебиенето на Олаф и Бернардо, без значение колко добре бяха скрити. Беше почти облекчаващо да се изправиш срещу най-обикновени хора. Поне можеше да се скриеш в тъмното.

Двайсет минути по-късно отново бяхме на път и Едуард не се беше шегувал за нагласянето. Наложи се да се съблека по сутиен и да се напъхам в една бронежилетка. Оказа се мой размер.

Което означаваше че е специална поръчка, защото не ги правеха с мой размер по стандарт.

— Това ти е наградата, че откри всички оръжия — каза Едуард. Винаги знаеше какво да ми купи.

Налагаше се да наглася отново каишките на презраменния кобур, след като сложих жилетката, но ми беше казано да го направя в колата. Не започнах да споря. Имахме по-малко от десет минути, за да стигнем до Райкър. Тениската ми не пасваше добре върху жилетката. Имам предвид, че пасваше, но не добре. Бернардо ми подаде една черна, мъжка риза с дълги ръкави.

— Сложи я върху тениската. Закопчай някои от копчетата след като нагласиш кобура.

На презраменния кобур трябваше единствено да се нагласят каишките. Кобура за в панталоните просто не вършеше никаква работа след като бях сложила жилетката. Сложих файърстара отпред в дънките си, докато не постигнах максимално удобна позиция при създалите се обстоятелства. Все още се забиваше в стомаха ми, но го исках на място, където можех да го стигна бързо. Можех да преживея насиняването.

Пробвах се да извадя браунинга през частично разкопчаната риза няколко пъти, макар че е трудно да се упражняваш в седнала позиция, но нямахме време да излизам навън и да се упражнявам права.

— Момчета, изнервяте ме като ме карате да обличам жилетка.

— Не започна да спориш — отбеляза Бернардо.

— Нямаме време да спорим. Кажи ми каква да правя и ще го направя. Но защо жилетки?

— Олаф — каза Едуард.

— За Райкър работят двадесет мъже, десет са просто наемници. Половината вече сме ги срещали. Но има и десет, които държи близо до себе си. Трима бивши тюлени, двама бивши военни, един бивш полицай и четирима с черни досиета. Което означава, че каквото и да са направили или правят, то е свръхсекретно и вероятно твърде диво.

Спомних си какво ми беше казал агент Брадфорд от ФБР за Олаф. Че имаше черно досие.

— Това не е ли малко прекалено крайно за един иманяр?

Олаф продължи, сякаш не бях казала нищо. В същото време Бернардо започна да ми показва съдържанието на голяма кожена чантичка. Слушах Олаф и гледах Бернардо.

— Райкър има връзки в Южна Америка, които го снабдяват с контрабандни стоки. Подозират, че пренася и нещо повече от антики. Може би дрога. Местните нямат никаква идея колко лошо момче си имат тук.

— Кога открихте всичко това?

— След като ни нападнаха в къщата — отговори Едуард.

— Как открихте всичко това? — попитах.

— Ако ти кажем, ще трябва да те убием — каза Олаф.

Започнах да се усмихвам, мислейки че се е пошегувал, но мернах лицето му в светлините на единствената преминала покрай нас кола. Не изглеждаше сякаш се шегува.

Бернардо каза:

— Това изглежда като флакон с лак за коса. Може дори да пръсне малко — показа ми той. — Но като повдигнем тук — той го направи и разкри втори пласт метал — това е щифтът. Това е депресорът*. Това е запалителна граната. Дърпаш щифта, отпускаш депресора и имаш три секунди да се озовеш на минимум петнадесет метра от нея. Пълна е с бял фосфор. Тази гадост гори дори и под вода. Ако дори и малко парченце залепне на ръкава ти, ще пробие през плата, кожата ти, костите, чак до другата страна.

Той намести тайното отделение на място и ми го връчи.

— Дяволски тежко за флакон с лак за коса — отбелязах.

— Аха, но колко бивши военни, от който и да е вид, биха го забелязали?

Тук беше прав. После идваше малък освежител за уста, който всъщност беше здрав боздуган. Ключодържател, на който, след като натиснеш бутончето, изскачаше десетсантиметрово острие.