Обсидианова пеперуда

Имаше и тежка мастилена писалка, която наистина пишеше, но след натискане на малко ключе, на края— се показваше острие, дълго петнадесет сантиметра. Истински парфюм, който съдържаше по-високо от нормалното количество алкохол. „Цели се в очите”, беше съветът. Запалка за еднократна употреба, защото никога не знаеш, кога ще ти потрябва огън и пакет цигари, който да оправдава запалката. В яката на черната риза имаше предавател, който би им позволил да ме открият вътре в сградите или поне да намерят ризата. Започвах да се чувствам, сякаш бях попаднала насред филм за Джеймс Бонд.

Вдигнах четка за коса, която беше по-тежка от нормалното.

— Какво е това?

— Четка за коса — отговори Бернардо.

О. Погледнах към Едуард. Той беше сложил единствено бяла бронежилетка под тениската и ризата си. Дори все още носеше каубойската си шапка. И Олаф, и Бернардо бяха облечени в черно като командоси и имаха раници, които изглеждаха пълни. Бяха настръхнали от оръжия, почернени, за да не проблясват в мрака, но без да бъдат скрити.

— Приемам, че тези момчета няма да влязат през предната врата с нас — казах.

— Не — потвърди Едуард. Той натисна спирачките и Олаф и Бернардо се плъзнаха от колата в тъмнината. Понеже знаех за какво да гледам, можех да ги видя как тичаха приведени през хълма. Но ако човек не търси конкретно тях, щеше да ги изпусне.

— Плашиш ме, Едуард. Аз не съм момиче тип командос или Джеймс Бонд. От къде, по дяволите, взе граната-лак за коса?

— Напоследък в тайните служби има много жени. Това е прототип.

— Приятно е да знаеш къде отиват данъците ти.

Движехме се по дълга чакълеста алея за коли. На хълма пред нас стоеше голяма къща. През прозорците пламтяха светлини, като че ли някой беше минал и запалил всяка възможна лампа в къщата, сякаш беше уплашен от тъмното. Ако Райкър наистина мислеше че чудовищата идваха за него, аналогията беше точна.

Едуард ми очерта плана си, докато шофираше през последните няколко метра. Трябваше да се престоря, че правя магия за защита за Райкър. Докато печелех време, Олаф и Бернардо щяха да опитат да намерят децата. Ако не можеха да ги намерят или ако не можеха да ги измъкнат, Олаф трябваше да намери някой човек и да го убие, колкото е възможно по-кърваво и объркано, за колкото се може по-малко време, да остави тялото там, където би могло лесно да бъде открито и да се надяваме, че Райкър ще си помисли, че чудовищата вече са влезли вътре. Заради експертните ми съвети, можеха да ни заведат до мястото, където се е случило убийството, което би поставило нас и който още е с нас, например Райкър, близо до мястото, където Олаф и Бернардо биха ни помогнали да го убием. Ако това се провалеше, Бернардо щеше да започне да взривява разни неща. Което би предизвикало паника и да се надяваме, би ни помогнало да намерим децата. Освен ако Бернардо не решеше, че структурата на сградата не беше достатъчно стабилна, за да бъде взривена и да не ни погребе под себе си. Тогава щеше да ни трябва друг план.

Едуард спря колата на покрито с чакъл обръщало, близо до билото на хълма. Мъже, въоръжени с автомати, се приближиха до колата. Никой от тях не беше Харолд или Ръсел. Движеха се, както го правеха и Едуард и Олаф, като хищници.

— Не вярваш, че ще върнат децата, нали?

— А ти? — попита той. Беше поставил ръцете си върху кормилото на два и десет, за да се виждат добре.

Вдигнах ръце във въздуха, където можеха да се видят.

— Не — отговорих.

— Ако децата са добре, ще убиваме, колкото се може по-малко, но ако не са добре, оцелелите ще са нула.

— Полицаите ще разберат за този случай, Едуард. Ще пратиш в ада прикритието си на „Доброто старо момче” Тед Форестър.

— Ако децата не се измъкнат, не ми пука.

— Как Олаф и Бернардо ще разберат дали да убиват или не?

— В жилетката ми има микрофон. И двамата имат слушалки, така че ще могат да ни чуят.

— Ще им кажеш да започнат да убиват — уточних.

— Ако трябва.

Носещите автомати мъже бяха от двете страни на колата. Махнаха ни да излезем. Направихме, каквото искаха от нас, държейки ръцете си, така че да се виждат. Не искахме никакви недоразумения.

55

Мъжът с автомата от моята страна не беше чак толкова висок, може би около един седемдесет и пет или по-малко, но ръцете му бяха покрити с толкова много мускули, че вените изпъкваха под кожата му като змии. Вените на повечето хора изпъкват, дори и малко да са потренирали, но обикновено не си личат толкова много без огромно напрежение. Сякаш се опитваше да компенсира ниския си ръст, ставайки неприлично силен. Повечето покрити с мускули мъже са бавни и почти не знаят как да се бият. Те разчитат на голата сила и впечатляващия външен вид. Но този тук се движеше гладко, почти сякаш се плъзгаше, донякъде странично, което намекваше за познание в някое бойно изкуство. Движеше се добре и бицепсът му беше по-широк от врата ми. Освен това беше насочил към мен модерно изглеждащ автомат. Покрит с мускули, трениран боец и въоръжен по-добре от мен — нямаше ли правила срещу това?

— Облегни се на капака, заеми позиция — каза той.