Обсидианова пеперуда

Не видях, а по-скоро усетих двамата мъже да потръпват. Тази информация не само имаше смисъл за тях, но ги и плашеше. Караше ги да се страхуват от Едуард. Кой, по дяволите, беше Ван Клийф, и кога и в какво беше тренирал Едуард— Исках да знам отговорите, но не достатъчно, че да попитам. По-късно, ако оцелеехме, щях да попитам Едуард. Може би дори щеше да ми каже.

— Аз не те познавам — каза Едуард.

— Постъпих веднага след като ти си се махнал — отговори Саймън.

— Саймън? — Едуард изговори името въпрос ително и големият мъж, изглежда разбра какво го питаше.

— Като в „Каквото и, по дяволите, да каже Саймън, по-добре да го направиш”*.

/*Има такава игра „Саймън казва”. Всички други играчи трябва да направят това, което казва Саймън/

Колко звучно, си помислих, но не го казах на глас.

— Сега мога ли да стана? — попита Едуард.

— Давай, ако можеш.

Едуард се изправи. Ако го болеше, не го показа. Лицето му беше безизразно, очите му бяха като парченца бледосин лед. Виждала съм го да убива с тази физиономия.

Усмивката на Саймън поувехна по краищата.

— Предполага се да си един подъл кучи син.

— Ван Клийф никога не е казал че съм подъл. — Изглеждаше съвсем сигурен в това.

Усмивката на Саймън изчезна напълно.

— Не, не е. Каза че си бил опасен.

— Какво би казал Ван Клийф за теб? — попита Едуард.

— Същото — отговори Саймън.

— Съмнявам се — отбеляза Едуард.

Втренчиха се един в друг и във въздуха между тях тежестта и опитването бяха почти видими. Нервите на Мускулестия първи не издържаха.

— Къде, по дяволите, е Дюс с палката?

Саймън примигна и премести много студените си кафяви очи върху мъжа зад мен.

— Млъквай, Мики.

Мики— Нямаше такова ярко звучене като прякорите на другите. Разбира се и Саймън не беше звучало толкова тежко, преди да бъде обяснено.

— Ван Клийф не разпозна нейната снимка.

— Няма причина да го прави— отвърна Едуард.

— Вестниците я наричат Екзекуторката.

— Така я наричат вампирите.

— Защо— викат така?

— Как мислиш?

Саймън погледна към мен.

— Колко вампирски убийства имаш, кучко?

Ако имах възможност тази вечер, щях да науча Саймън на някои маниери, но не точно сега.

— Не знам точно.

— Горе-долу.

Замислих се.

— Спрях да броя на около трийсет.

Саймън се разсмя.

— По дяволите, всеки мъж на тази веранда има повече убийства.

Повече от трийсет убийства— Кои, по дяволите, бяха тия момчета— Свих рамене.

— Не знаех, че това е състезание.

— Включи ли убийствата на хора? — попита Едуард.

Поклатих глава.

— Той попита за убийствата на вампири, не на хора.

— Добави и тях.

Това беше по-трудно.

— Единайсет, може би дванайсет.

— Четирдесет и три — каза Саймън — Биеш Мики, но не и Рустър. Явно Очилатия беше Рустър*.

/*Петел/

— Добав— и превръщачите — продължи Едуард.

Беше се превърнало в състезание. Не бях сигурна дали наистина исках да изглеждам толкова опасна, колкото наистина бях, но се доверявах на преценката на Едуард.

— Ох, по дяволите, Едуард, не знам. — Започнах да броя на ум. — Седем — казах най-накрая.

— Значи петдесет — обобщи той.

Дори и само да го чуя на глас ме накара да искам да потреперя. Звучеше толкова психотично.

— Все още те бия, кучко — каза Саймън.

Тоя започваше да ми лази по нервите.

— Петдесетте включват само хората, които съм убила лично с оръжие.

— Искаш да кажеш, че не включват хората, които си убила с голи ръце ли? — Той се ухили, докато го казваше, сякаш не го вярваше.

— Не, тези ги преброих.

Усмивката му стана снизходителна.

— Тогава какво не си включила, малка кучко?

— Вещици, некроманти, такива неща.

— Защо не ги включваш? — това дойде от Мики.

Свих рамена.

— Защото да използваш магия, за да убиваш, води до автоматична смъртна присъда — каза Едуард.

Намръщих му се.

— Не съм казвала нищо за магия.

— Ние не сме приятели — каза Саймън — но тази вечер можеш да си честна, кучко. Не бихме казали на ченгетата. Нали така, момчета? — той се разсмя и другите се присъединиха към него, със същия вид нервен смях, с който се смееха и вампирите на Ицпапалотл, сякаш се страхуваха да не се засмеят.

Свих рамене.

— Повечето от петдесетте са разрешени убийства. Полицаите вече знаят за тях.

— Някога явявала си се пред съда? — това се чу от мълчаливия досега Рустър.

— Не.

— Петдесет законни убийства — отбеляза Саймън.

— Горе-долу — казах.

Саймън погледна към Едуард. Проведоха още едно състезание по тежки погледи.

— Ван Клив ще я хареса ли?

— Той да, но тя няма да го хареса.

— Защо не?

— Защото тя не обича много-много заповедите и не слуша хората, просто защото имат една нашивка повече на рамото си.

— Липсва— дисциплина — каза Саймън.

— Тя е дисциплинирана. Просто ти трябва нещо повече от по-висок ранг, за да я накараш да ти се слуша.

— Теб те слуша — забеляза Саймън — Не искаше да говори за убийствата си, но последва твоите думи.

Думите му означаваха, че Саймън е много наблюдателен, прекалено наблюдателен, за да ми е спокойно. Бях го подценила. Глупаво от моя страна. Не, не глупаво, невнимателно.