Обсидианова пеперуда

— Райкър каза, че няма да нарани децата. Каза, че няма да нарани и нас. Каза че иска от мен само да го спася от чудовището. Ако издухаш мозъка на … Тед оттатък оградата, тогава не мога да вярвам на никое от другите обещания на Райкър. Секундата, в която реша, че Райкър ще убие децата и нас, след като си свърша работата, няма начин да ме накарате да му помогна.

Очите на Саймън проблеснаха отново към мен.

— Можем да ти дадем стимул.

Не видях кимването, но усетих Мики да се движи зад мен. Никога не съм била добра в поемането на удари. Дръпнах се без да мисля и той пропусна рамото ми, но бях права. Той знаеше как да се бие. Обръщах се към него, за да направя нещо, не знам какво, когато прикладът на пушката се стовари в брадичката ми. Мисля, че го бях вбесила като се дръпнах, защото ме удари силно.

Следващото нещо, което разбрах, беше, че съм на земята, гледайки нагоре. Дюс беше клекнал до мен и галеше лицето ми. Стори ми се, че ме е потупвал известно време, сякаш бях припаднала. Не си спомнях да съм припадала. Очилата ги нямаше. Не знаех дали Дюс ги беше махнал или те бяха отлетели, когато главата ми отхвръкна назад.

— Будна е — каза Дюс, с донякъде замечтан глас. Усмихна ми се нежно и продължи да ме гали.

Саймън клекна до мен, блокирайки светлината.

— Как ти е името?

— Анита, Анита Блейк.

— Колко пръста?

Гледах ръката му да се движи напред-назад, следейки я с очи.

— Два.

— Можеш ли да седнеш?

Това беше добър въпрос.

— Може би, с помощ.

Дюс постави ръка зад гърба ми и ме повдигна. Оставих го да поеме голяма част от тежестта, не защото беше необходимо, а защото ако мислеха, че съм по-наранена, отколкото бях, можеше да ги накара да вярвят, че съм по-малка заплаха. Имахме нужда от всяка помощ.

Почивах си на рамото на Дюс. Той си тананикаше нещо беззвучно под нос, ръката му обхващаше лицето ми, галейки кожата, отново и отново. Най-накрая можах да видя всичко. Едуард беше на колене с ръце хванати една за друга върху каубойската му шапка. Пистолетът на Рустър докосваше главата му. Едуард не изглеждаше наранен. По-скоро го бяха направили, за да го спрат от някоя героична постъпка.

Устната на Мики беше разкървавена. Внимаваше да не погледне никого в очите.

— Можеш ли да стоиш? — попита Саймън.

— Аха, с помощ.

— Дюс.

Дюс ми помогна да се изправя и светът потрепери. Хванах се за Дюс, ръцете ми се впиха в него, докато светът се опитваше да се изплъзне от обхвата ми. Може би не се преструвах, че съм наранена.

— По дяволите — каза Саймън. — Можеш ли да ходиш, ако Дюс ти помага?

Опитах се да кимна, но ми се догади. Наложи се да дишам дълбоко, за да се успокоя, преди да мога да му отговоря.

— Така мисля.

— Добре. Да вървим. — Той отстъпи на заден в къщата, очите му обхождаха мрака отвъд, макар че с цялото това осветление, нощното му виждане вероятно не ставаше за нищо. Дюс и аз влязохме след него. Беше окачил жицата на Едуард около врата си като сТедоскоп. Едуард беше следващ, а ръцете му бяха поставени стабилно на главата. Рустър и накрая Мики оформяха ариегарда. Подредиха се на зиг-заг, така че ако някой започнеше да стреля имаше място за маневри.

Саймън започна да се изкачва стълбище. Погледнах нагоре и светът се завъртя. Дюс извика:

— Саймън, не съм сигурен, че тя ще може да се качи.

— Мики. — Въпросният мъж застана в подножието на стъпалата. — Носи я.

— Не искам той да ме докосва — започнах да протестирам.

— Не съм ви питал, и двамата — прекъсна ме Саймън.

Мики подаде оръжието си на Саймън, после пое ръката ми. Дръпна ме прекалено бързо и внезапно се оказах преметната на рамото му, с главата надолу. Не можех да дишам. Светът се въртеше и ми ставаше лошо.

— Ще повърна.

Той ме тръшна без церемонно обратно на краката ми и аз паднах. Саймън беше този, който ме хвана.

— Прекалено ли си зле, за да направиш магията?

Знаех отговора на този въпрос — не. Защото, ако Райкър решеше, че не мога да му помогна, щеше да ни убие всички.

— Мога да го направя, ако приятелчето ти Мики не ме провесва през рамото си, така че главата ми да виси надолу. Трябва да стоя изправена или нещата няма да се подобрят.

— Носи я в ръцете си, не през раменете си — нареди Саймън. — Всичките тези мускули все трябва да стават за нещо.

Мики ме вдигна на ръце, както се носи малко дете. Стоеше така, сякаш не тежах никак. Беше силен, но този начин на носене е по-труден, отколкото изглежда. Щяхме да видим как се справяше, ако трябваше да се изкатери повече от един етаж. Тук се вписваше и надеждата, че нямаше да ме изпусне.

Преметнах ръка върху рамото му. Бих сключила ръце зад врата му за по-сигурно, но не можех да стигна покрай мускулите на раменете без да се напъна.

— Колко вдигаш от лежанка?

— Сто седемдесет и пет.

— Впечатлена съм — казах.