Обсидианова пеперуда

Той се наду леко. Мики беше опасен, но ако можех да го спра да не ме удря, той беше слабата брънка. Рустър следваше заповеди твърде добре. Саймън си беше Саймън. Дюс изглеждаше безвреден, но имаше нещо в тези замечтани очи, което изглеждаше малко страшно. Може и да грешах, но бих пробвала да измамя Мики, преди да се пробвам с Дюс. За канадска борба бих се спряла на Дюс.

Мики изкачи без усилие стълбите, с мен на ръце. Можех да почувствам мускулите в краката му, как изтласкваха, как работеха. Отново придобих впечатление за необхватен физически потенциал и бързина.

— Какво означава Мики? — попитах.

— Нищо.

— Саймън обясни своя прякор, просто ми се иска да знам какво означава твоя.

Дюс отговори:

— Идва от Мики Маус.

— Млъквай, Дюс.

— Има татуировка на Мики на задника си — продължи Дюс, сякаш Мики не беше проговорил.

Лицето на Мики потъмня и той се обърна да изгледа злобно другия мъж. Аз просто се опитвах да запазя лицето си безизразно. Кой идиот би си татуирал Мики Маус на задника— Но не бих го казала на глас, не и с тези ръце като стволове, обвити около крехкото ми тяло. Ако нямах белезите, онзи удар вероятно щеше да ме е убил. Не, не исках Мики да ми е ядосан.

Имаше площадка и второ стълбище. Мики дори не се поколеба на площадката. Просто продължи по следващия комплект стъпала. Краката му се движеха все така лесно и по второто стълбище, както бяха го правили и по първото. Изобщо не спря, за да си поеме дъх. На практика дишането му едва се беше ускорило. Каквито и оплаквания да имате към Мики, „извън форма” не беше едно от тях.

Казах му го.

— По колко тичаш на ден?

— По осем километра всеки ден. Как разбра?

— Много бодибилдъри щяха да имат вече проблеми. Те пренебрегват аеробиката, но ти се движиш като добре смазана машина. Дори не си се задъхал. — Имаше нещо много интимно да бъдеш носен в нечии ръце по този начин, някакъв спомен от детството и ръцете на родителите ти, може би.

Ръцете на Мики се стегнаха около мен, тази на бедрото ми започна да масажира крака ми. Не му казах да спре. От опит знаех, че ако един мъж е заинтересуван да прави секс с теб, се колебае да те убие, преди да го е постигнал. Това правило не важи винаги, но в повечето случаи е вярно. Номерът е да накараш мъжа да мисли повече за секс, отколкото за насилие, така че да е леко объркан. Точно сега имахме нужда от малко объркване сред враговете си.

Намирахме се в широк, бял коридор, който минаваше по дължина на най-горния етаж на къщата. На стената имаше бели врати със сребърни дръжки. Нищо не ги отличаваше една от друга. Саймън тръгна към най-далечната врата и Мики го последва с мен на буксир. Можех да видя Дюс след нас и Едуард, тъкмо изкачващ последните стъпала с Рустър зад него, пристъпващ извън обхвата на ръцете и краката му. Тези момчета бяха добри. Бях стигнала до този момент, разчитайки, че лошите не са толкова добри. Дори и да бяха вампири или върколаци, бяха непрофесионасписъки. Но никога не съм била около професионални лоши момчета, които да са такива специасписъки. Това променяше възможностите ни от лоши към отвратителни.

Саймън отвори вратата. Бяхме тук. Все още бяхме живи. Нощта все още криеше възможности.

56

Мики ме спусна почти в средата на много хубав персийски килим. Продължи да държи едната си ръка около раменете ми, сякаш идеята да ме носи беше негова. Стиснах го леко преди да пристъпя настрани. Нямах за цел да се държа курвенски, но исках да се надява, в случай, че се окажеше полезно. Стаята приличаше на кабинет на процъфтяващ учен. По стените висяха антични карти в рамки. Почти всяко свободно пространство бе заето от полици, изпълнени с множество книги, които изглеждаха често четени и употребявани. Върху голямо, покрито с кожа бюро се виждаха отворени книги, с разделители в тях и изписани на ръка залепващи списъкчета, сякаш бяхме прекъснали нечие научно изследване.

Зад бюрото седеше мъж. Беше едър, едновременно висок и широк. Не бе точно дебел, но се беше отправил натам. Той се изправи с усмивка от стола и се запъти към нас с протегната ръка. Движеше се с увереност и лекота като бивш спортист, оомекнал от обикновения живот. Тъмната му коса беше постригана много късо, а темето му беше почти голо. Ръцете му бяха големи, а допълнителното тегло си личеше там, където колежанският пръстен  беше започнал да се впива в кожата. По ръцете му имаше мазоли сякаш не се страхуваше от физическия труд, но те започваха да губят от изпъкналостта си, омекваха, потъвайки обратно в кожата. Вероятно някога беше дал своя дан в тежкага работа, но вече бе престанал.

Той сграбчи ръката ми с двете си ръце, при условие, че едната беше достатъчна, за да обхване и двете мои.

— Толкова се радвам, че сте тук, г-це Блейк.— Изрече го сякаш съм била поканена, вместо изнудена.

— Радвам се, че един от нас е доволен, че съм тук— отговорих.

Усмивката му се разшири и той пусна ръката ми.

— Съжалявам за малкото ни представление. Саймън се обади, защото беше помислил, че Мики е счупил врата ви. Толкова съм щастлив, че е преувеличил.

— Не много, г-н Райкър.